2 Коринтяни 10 глава

„А който се хвали, с Господа да се хвали. Защото не е одобрен тоя, който сам себе си препоръчва, но тоя, когото Господ препоръчва.“ 2 Кор. 10:17, 18

Ако църквата е жива, Господна и върши Неговата воля, най-естественото нещо, с което трябва да регистрира присъствието си в обществото, е непрекъснато да излъчва Господното послание. Послание за прослава на Бога, за примирение на човеците с Него и за примирение между самите човеци!

Това е оригиналното послание на църквата!
Излъчването му е толкова естествено, колкото естествено е дишането за всеки жив организъм.

С всяко вдишване църквата приема от Божия Дъх – Дух. И както ние не можем да задържим дъха в себе си, така и църквата не може да задържи онова, което е вдишала, а го издишва и го изпраща навън.
Това, което е издишала, говори за състоянието ѝ – то е информация за онова, което е приела (вдишала).

Това важи с пълна сила и за всеки отделен новороден християнин! Животът, поведението и думите му са послание, което говори с пълна сила за неговото състояние.

Жалко е, когато това послание започва с „Аз, аз, аз…“, продължава с „те“ и завършва с…
Кого прославя това послание?
Кого води към Господа?
Кого насърчава?
Кого примирява?
И най-вече – от кой дъх (дух) е вдишано, за да издишва гордост, заплахи, обвинения и хули?

Страшно е, когато в „усилно време“ – такова, в каквото живеем днес – църквата замаяно мълчи и няма какво да каже. Още по-страшно е, ако излъчва посланието на света! Най-трагично е, когато над общата разруха и безнадеждност се носи тежката миризма на тлен…

Аз и ти сме част от църквата и носим същото послание, което носи тя!
Днес с кого ще се похвалим?
Хайде да го направим тук!
(Мълчанието също е послание.)