ЛЕВИТ, глава 27 – В

ЗА ПОСВЕТЕНОТО и за ПОСВЕТИТЕЛЯТ

„И всеки десятък от едър и дребен добитък, десятъкът от всичко, което минава при преброяване под жезъла, да бъде свят на Господа. Да не издирва посветителят дали животното е добро или лошо, нито да го заменя; но ако някога го замени, то и едното, и другото – това и замененото – да бъдат святи; животното да не се откупва.“
(Левит 27:32–33)

В този текст за първи път в Библията четем ясно и недвусмислено заповедта към Израел да дава десятък на Бога.
Самото понятие за десятък обаче – като даване на част от печалбата на човека – се среща много по-рано, още преди закона, даден в пустинята при планината Синай. В Битие, 14 глава, четем, че Авраам дава десятък на салимския цар Мелхиседек (Битие 14:20). За него се казва, че „по значението на името си е първо цар на правда, а после и салимски цар, тоест цар на мир – без баща, без майка, без родословие, без начало на дни и без край на живот, но оприличен на Божия Син, остава завинаги свещеник“ Евреи 7:2–3.

Ще оставя на вашите пастори да ви обяснят дали ние
– новозаветните християни, имаме задължението да даваме десятък в църквата.
Питайте ги, това е важно!

А аз бих искал да насоча вниманието ви към нещо друго – към сериозността, с която десятъкът е бил възприеман и прилаган сред израилтяните.

Десятъкът, който Бог постановява за Израел, е бил предназначен за поддържането на служението в скинията и за издръжката на служителите в нея – свещениците и левитите. Очевидно той е бил внимателно разпределян и разумно използван, така че да осигурява богослужебната дейност в светилището и живота на онези, които служат в него.

Важно е да отбележим, че десятъкът не се е изчислявал върху общия брой животни или върху натрупаните продукти от предишни години. Той се е отделял от новороденото потомство и от реколтата за съответната година.

Начинът, по който е описано отделянето на животните (стих 30 и следващите), предполага, че ако един стопанин е бил беден и е нямал 10 новородени животни, той изобщо не е давал десятък.

Това силно напомня на онова, което днес наричаме „минимална заплата“ или екзистенц-минимум (от лат. existentia – съществуване и minimum – най-малко) – минималният доход или материални средства, необходими за физическото оцеляване на човека, покриващи базовите нужди от храна, облекло и подслон. Това е границата, под която животът не може да бъде поддържан.

А сега – най-интересното!

Когато стопанинът е трябвало да предаде десятъка си от новородените агнета, той е пускал животните да минават едно по едно – да влизат или излизат от кошарата. Докато броял, при всяко десето агне е протягал гегата си и го е отделял от стадото. Можете лесно да си го представите – нали – не сте толкова далеч от селската действителност, че да не знаете за какво става дума.

Тези отделени агнета са били посветеният на Бога десятък!
Нямало е значение какви са – мъжки или женски, слаби и недъгави или най-хубавите от стадото. Ако стопанинът се е опитал да се изхитри и да подмени някое от тях, и нова агне, и онова, с което е било заменено, са ставали Господни – свети – и е трябвало да бъдат предадени на Бога.

Сериозна работа, нали?
А ние… ние си играем на църковна дисциплина.