ЛЕВИТ, глави 13 и 14

ПРОКАЗАТА И СМЪРТНИТЕ ГРЕХОВЕ

„Господ говори още на Мойсей и на Аарон, казвайки: Когато човек има по кожата на тялото си оток, или краста, или светло петно, и то се превърне в язва от проказа върху кожата му, тогава да бъде заведен при свещеника Аарон или при един от неговите синове, свещениците. И свещеникът да прегледа раната върху кожата на тялото…“ Левит 13:1–7

Тринадесета и четиринадесета глава от Левит разглеждат една от най-страшните и трудно лечими болести на древността — проказата. Господ възлага на свещениците изключително отговорната задача да разпознават заболяването, да изолират заразените и да възстановяват в обществото онези, които са оздравели. Така те се превръщат в пазители не само на духовния, но и на физическия живот на народа.

Това служение едва ли е било приятно, но е било жизненоважно…
В условията на затворено общество, каквото е било израилевото в пустинята, всяка зараза е можела бързо да придобие размерите на пагубна епидемия. Затова свещениците е трябвало да бъдат особено бдителни и безпристрастни в своите решения.

Тежестта на заболяването и липсата на лечение са карали древните народи да гледат на прокажения като на човек, обречен — почти като на вече мъртъв. Оттук можем да осъзнаем колко голяма е била отговорността на онези, които са трябвало да отсъдят съдбата му.

В духовен смисъл проказата може да бъде ярък образ на смъртоносните грехове.
В Първото си послание апостол Йоан пише:
„Има грях, който води към смърт; не казвам за него да се помоли.“ 1 Йоан 5:16

Всеки човек греши. Но ако грехът не бъде изповядан и простен, той се превръща в духовна болест, която разрушава отвътре. А греховете, подобно на тежките болести, имат разрушителна сила, която води към духовна смърт.

Проказата е подходящ символ на смъртните грехове — не само защото са смъртоносни, но и защото са заразни. Затова Божият служител трябва да притежава духовна проницателност: да разпознава злото още отдалеч и да предприема мерки за опазване на общността.

Сходството между проказата и смъртоносните грехове е поразително:
* Започват почти незабележимо и безболезнено.
* Развиват се бавно, понякога отшумяват, но се връщат с нова сила.
* Притъпяват чувствителността — човек губи способността да усеща.
* Водят до разпад и изкривяване — както физическо, така и духовно състояние.
* Придават отблъскващ облик — външен или вътрешен.
* И накрая неизбежно водят към смърт — телесна или духовна.

Особено опасна е началната фаза — когато болестта е още скрита.
Тогава нито заразеният, нито околните осъзнават опасността. Именно в този момент е нужна най-голяма бдителност. Затова и в древността, както и днес — било за лекари, било за духовни водачи — най-важната задача е ранното диагностициране. Необходимо е да се различи истинската същност на болестта — или на греха — и своевременно да се вземат мерки за предпазване на общността, защото, както пише апостол Яков:

„Страстта, като зачене, ражда грях; а грехът, като се развие напълно, ражда смърт.“
Яков 1:15