Царят на магаренце: между две процесии

Цветница е ден на радост и зелени клонки. В църквите звучат възгласи, децата размахват върбови клонки, а в съзнанието на мнозина празникът е свързан с тържественото посрещане на Исус. Но ако се вгледаме внимателно в библейския разказ, ще открием, че зад привидната възторженост на множеството се крие нещо различно – атмосфера на тъга, на сблъсък между човешките очаквания и Божията мисия. Цветница не е само парад. Тя е сблъсък между два свята, две визии, две процесии.

Пет века преди Христос един свещеник и пророк на име Захария пише книга, наситена с поезия и пророчества. В нея има осем видения, четири послания и две главоломни предсказания. Вдъхновен от Светия Дух, той възвестява: „Радвай се много, сионова дъще! Възклицавай, йерусалимска дъще! Ето, твоят цар иде при тебе. Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица…. Той ще говори мир на народите“ (Захария 9:9-10). 

И когато в Евангелието от Йоан четем за влизането на Исус в Йерусалим, този образ оживява пред очите ни. Тълпите Го посрещат с възгласи: „Осанна! Благословен, Който идва в Господнето име, Израилевият Цар!“ (Йоан 12:13). 

На пръв поглед – триумф. Хората са развълнувани. Народът се готви за Пасха – големият празник на освобождението. Израил си спомня как навремето Бог ги е избавил от робството в Египет. Сега обаче се надяват на ново избавление – от Ирод, от Пилат, от римската власт.

Учениците на Исус също изпитват вълнение и надежда – сякаш най-накрая всичко си идва на мястото. Тълпите са възторжени и готови да носят техния Учител на ръце. Вълнението осезаемо расте. Ала самият Исус е наясно какво предстои. Той не се усмихва. Лука ни разказва, че когато приближава града, Той се разплаква. Не от умиление. А от болка. „Ех, ако ти бе познал поне в този ден това, което служи за мира ти! Но сега това е скрито от очите ти!“ – изрича Той (Лука 19:42). 

Сълзите Му не са театрални. Те са плач по един изгубен град. Скръб по изгубените му деца. По хората, които външно празнуват, а в сърцето си не разпознават времето на Божието посещение.

Защо Исус се разплаква? Защото вижда лицата на хора, които през този ден с усмивка и възторг викат „Осанна!“, но съвсем скоро зачервени ще крещят: „Разпни Го!“. Чува възгласи, които цитират Псалом 118:26 – „Благословен да бъде онзи, който иде в името Господне! Благославяме ви от дома Господен!“, но очевидно нямат представа за собствената си духовна замъртвялост. Тази радост е куха. Тези хора не са живи. Те не са склонни да възприемат Месията като кротък и смирен по сърце водач. Искат политическа победа. Представят си национална революция. Мечтаят как Израил ще доминира над целия свят. 

Множеството размахва палмови клонки – не просто като украса, а като символ на надежда за национална свобода. Палмовата клонка е била знак на независимост още от времето на Макавеите. При новото посвещение на храма (което се празнува на Ханука) се веят именно палмови клонки! При поне две въстания юдеите нарочно са сечели монети с образ на палма – намек за независимия дух на народа. Да размахваш палмови клонки под носа на римляните е все едно да размахваш червен плат пред разярен бик. Почти равносилно на обявяване на освободителна война срещу империята. 

За ентусиазираните тълпи триумфалното влизане на Назарянина звучи като кампания на издигащ се владетел. Но Исус не влиза в Йерусалим с тази цел. Той знае, че отива на Голгота.

Евангелието на Йоан внимателно очертава няколко групи: учениците, които не разбират напълно; народът, който Го следва; множеството, което Го посреща; фарисеите, които завиждат; и дори някакви гърци, които искат да Го видят. Всички очакват нещо грандиозно. Всички гледат към Него с надежда. Но малцина очакват развитията през тази изпълнена със страсти седмица. 

Много интересно наблюдение правят Маркъс Борг и Джон Доминик Кросан в книгата си „Последната седмица“. Те твърдят, че в същия ден, когато Исус влиза в Йерусалим откъм изток, от запад пристига и друг парад – римска процесия, предвождана от Пилат. Причината е проста – по време на Пасхата в Йерусалим обичайно се стичат стотици хиляди поклонници. С нажежените страсти традиционно се повишава и рискът от размирици. А Рим не търпи бунтове.

Парадът на Пилат ще да е бил внушителен: коне, пехотинци, кожени доспехи, блестящи мечове, военни орли. Слънцето се отразява в златните орнаменти, маршовите барабани отекват и всичко това крещи: „Империята е тук. Властта е тук. Страхувайте се.“

А от другата страна на града процесията е с друг дух. Исус влиза, възседнал младо магаренце. Без оръжия. Без войски. Без знамена. И този образ е напълно преднамерен контраст. Старият завет често говори за магарета, яздени от водачи, пророци или царе. Във ІІ Царе 16:2 четем за оседлани магарета, подготвени за царско семейство. Дори Соломон, когато бива възкачен на престола, влиза в града си на магаре. 

Но тук има нещо по-дълбоко. Този Цар влиза в столичния град не за да бъде коронясан, а за да отдаде живота Си. Ден по-късно влиза в храма не за да седне на престол, а за да го прочисти от търгаши и използвачи. Идва не с арогантност, а с милост и състрадание. Не въздига глас, а пролива сълзи.

В пророчеството на Захария четем, че Месията ще бъде „праведен“, „кротък“ и „носещ спасение“. Това не е Цар, Който властва от дистанция. Това е Цар, Който познава човешката умора, болката, сълзите, безнадеждността, изкушението, слабостите. Цар, Който поема на гърба Си не златото на света, а злото на света.

В сърцевината на този ден има едно нежно послание – не е нужно да строим кули, за да стигнем до Бога. Той лично идва при нас. До нас. В нашия град. В нашия квартал. Става ни съсед, живее като нас, вниква в нашите патила, задава нашите въпроси, изпитва глад и жажда досущ като нас. Неговото царство започва тихо – без фанфари, без превземане на власт, без високопарни речи. То не е предназначено за праймтайма на новините. За това царство не се пише на първите страници на пресата. То е дискретно и лично. Свежда се до отделното сърце, до личното решение. Предлага се на обикновения човек. Замислено е за средностатистическия потребител, за осъзнатия грешник, за изнурения от товари, болежки и грехове човек. Христовото царство расте отвътре навън. От душата към делата. От тревата към звездите. 

Цветница е повече от спомен за едно древно шествие. Днес тя е покана. Покана да последваш Царя, Който не изисква подчинение чрез страх, а печели сърцето ти чрез Своята любов. Който не държи речи от подиум, а мълчи на пътя към Кръста.

Между двата парада, които влизат в Йерусалим – този на Пилат и този на Исус – стои важен въпрос: на кого ще дадем доверието си? Към кое шествие ще се присъединим? Къде ще бъдем – в тълпата, която търси политическо решение, или сред онези, които копнеят за вътрешен мир?

И днес, както тогава, светът е шумен. Очите ни често се привличат от високопарното говорене, от напомпаната показност, от могъщите на деня, от дългосрочните стратегии. Но Христос все така влиза тихо. В сърцето. В дома. В града. Не с меч, а с милост. Не с вик, а с покана.

Цветница ни напомня: нашият Цар е различен. И заслужава да Го последваме.