2 Юни / Лука

прочит за деня: Лука 7-8 глава

ПРОШКА

“…простени са ѝ многото грехове; защото тя възлюби много; а на когото малко
се прощава, той малко люби”. (Лука 7:47)

Още първия
път, когато прочетох тази история в Евангелие от Лука, бях запленена. Бог е любов. И онова,
което има първостепенно значение за Него, е способността ни да обичаме. За това
сме създадени. Даже подозирам, че сценарият за развоя на човешката история от
сътворението, през грехопадението, жертвата на Божия Син и нашето спасение, е с
цел да познаем любовта на Бога и да се научим да любим така, както сме
възлюбени и ние.

Как се
случва тази любов? Просто ни идва отвътре или има и още нещо? Ако Бог е
източникът на любовта, тогава тя няма как да дойде отвътре, в случай, че сме
отделени от Него. И ако мислим, че тя просто ни идва отвътре, тогава я бъркаме
със страст.

За да познаем
онази, истинската любов, трябва лично да усетим горчиво-сладкия вкус на Божията
прошка. Да осъзнаем неспособността си да обичаме сами по себе си.

Нуждата ни от
любов ни кара трескаво да я търсим къде ли не и това често ни вкарва в капана на
греха. Грехът прорязва рани в душата ни, докато стигнем до края на силите си и
в отчаянието си сме готови да поемем крайния риск – на живот и смърт.

И този риск
е да застанем пред източника на любовта. Да признаем своята нужда и
неспособността си да я задоволим сами. Точно това прави жената, наречена грешница,
в дома на Симон. Свалям й шапка за смелостта! Тази жена е осъзнала своята нужда
до такава степен, че е готова на всичко – не само на подигравки и одумване, но
дори и на смърт, имам предвид душевна смърт, ако умре и последната й надежда.
Тя предприема риска да застане пред източника на любовта, без да знае дали ще
бъде приета или отхвърлена. Осъзнаването на липсата на любов и греха, в който
се е вплела, при нея е толкова дълбоко, че тя не смее дори да застане пред
Исус, а коленичи отзад, при краката Му, където излива отчаяния си вик за помощ.
Това предизвиква възмущението на домакина и кара Господ да се обърне към него с
притча, за да му покаже, че този, на когото е простено повече, обича повече.

И не мисля,
че тук става въпрос за големи или малки грехове, нито пък за техния брой, тъй
като пред Бога всички сме еднакво грешни. Проблемът е в степента на осъзнаване
на нуждата ни от прошка в светлината на Святия Бог. Прошката детронира егото ни
и приемайки я, ние се учим да обичаме. Учим се да ходим в свобода от грях, да бъдем
уязвими, да обичаме още повече и, на свой ред, да прощаваме, за да достигнем до
вярата, с която да приемем думите: „Спасена си. Бъди в мир“.

Габриела Николова