За нуждата от покаяние

Пастир Юрий Сипко е председател на Руския баптистки съюз (РС ХВЕБ) между 2002 и 2010 година и вицепрезидент на Световния баптистки алианс за същия период. При руската агресия срещу Грузия през 2008 пастир Сипко се среща с грузинския си колега и осъжда войната като „брутална и отровна“. На следващата 2009 година започва дирижирана медийна кампания срещу него. След  началото на пълномащабната война срещу Украйна пастир Сипко открито говори срещу руската политика и военни престъпления. На 8 август репресивните органи нахлуват в дома му със заповед на арест, но се оказва, че Юрий Сипко е успял да напусне страната.   По-долу публикуваме писма с въпроси от руски християнин до пастир Сипко и отговори на въпросите. Струва ми се, че съдържат ценни разсъждения, с които е добре да се запознаят и българските християни, затова ги преведох и публикувам.   Въпрос: Уважаеми брат Юрий Кирилович, украинските протестанти, в това число и нашите братя баптисти категорично осъдиха агресията на Русия срещу Украйна и според мен напълно справедливо настояват нашите църкви да дадат поне някаква оценка на ситуацията, която се случва в страната ни. Мълчанието ни е оценявано като страхливост и предателство спрямо нашите братя. Бих искал да науча вашето мнение, защо мълчи нашето братство, както и другите протестанстки църкви в Русия? Нима сме така зависими от светските власти или просто ни е страх от репресии? Благодаря предварително и благословения!  (Константин)   Отговор: Мир и благословения, брат Константин! Нямам никакви пълномощия да отговарям за ръоводството на Руския съюз на евангелските християни баптисти, както и нямам право да отговарям за решенията на другите църкви. Мога да говоря само за себе си.   Изхождайки от разбирането си за гражданската отговорност и християнско достойнство, счетох че трябва да говоря и говорих. Отбелязвам, че има немалко такива лични изказвания. Но огромното болшинство подобни позиции имат антиукраински характер и поддържат официалните позиции на руската власт. Вашият въпрос ме накара да се замисля над този феномен – едва ли не всенародната подкрепа за беззаконието, всенародната подкрепа за лъжата, и невероятната способност да се впуснем в смъртоносната схватка с най-близките ни хора, разрушавайки обществени, семейни и църковни отношения. Агресивната позиция на подкрепа на злото под маската на библейския стих „Всеки човек да се покорява на властите, защото са от Бога и няма власт, която не е от Бога“ (Римляни 13:1) показва изкривяване в съзнанието на вярващите хора. Покорността към Бога, покорност към властта на Бога, която се изразява в съобразяване със законите, е заменена с покорност към човека на власт, обожествяване на властващите личности, някаква вътрешна убеденост, че хората на власт са неподсъдни, че човекът с власт е винаги прав, практически човекът с власт е бог и чест за всеки гражданин е да изпълнява безмълвно всяко нареждане на властта. Незабележимо, без да бъде осмислена, тази покорност доведе до изчезване на границата между доброто и злото. Всичко, произлизащо от властта е добро, априори, не подлежи на обсъждане.   По този начин мълчаливата поддръжка на беззаконието, след това мълчаливото съучастие в беззаконието, сътвори особен вид хора, святи в своите очи, в своята вяра, обаче готови да оправдават безаконията на властта, да поддържат беззаконията на властта, нещо повече – да освещават това беззаконие със своята извратена „духовно“ казуистична философия. Това далеч не е ексклузивен продукт на днешния политически режим. Напротив, съвременният политически режим е сформиран благодарение на тази психология. Прочетете стихотворението на  Некрасов „Размишления пред парадния вход“. Нищо не се е изменило от онова време (1858 б.м.).   Ако се опитаме да разгледаме  същността на този феномен от духовна гледна точка, можем да видим таен сговор между силите на злото и силите на доброто. Това е описано в Евангелието: „Тогава като Го възведе на една планина на високо и Му показа всичките царства на вселената, в един миг време, дяволът Му рече: На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия <царства>, защото на мене е предадена, и аз я давам комуто ща; и тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое. “ Лука 4:5-7. Христос отхвърли предложението на дявола. Но дяволът продължи със своите опити да подчини учениците на Христос. Цял век богоборчески режим (съветската тоталитарна власт б.м.) култивираше атмосфера на подло съглашателство.   За парче хляб – топло място в лагера. За донос – няколко години свобода. За предателство – кариерен растеж. За мълчаливо одобрение на престъпление на режима – право на съществуване. Колко преживени мерзки епизоди на всенародно одобрение на разправи с писатели, над свещеници, над „сектанти“. Павлик Морозов, предал своя баща е истински герой за много поколения.   От невръстни години – октомврийчета, пионерчета, комсомолци се учиха да одобряват властта, да възхваляват властта, да поддържат властта, да се кълнат във вярност и готовност да отдадат живота си за властта. Другата страна на тази всенародна поддръжка на властта се заключва в засаждането от детството в съзнанието на подрастващите убеждение, че всички около нас са врагове, всички искат да ни погълнат и разрушат, всички искат да унищожат родината и само благодарение на мъдростта и мъжеството на властта сте живи, нахранени и облечени. През този модел на чекисткото мислене се втълпява подлата идея, че самото ни право на живот е обезпечено от добротата на властта.   Това съзнание създава армосфера на религиозно поклонение пред властта. И затова няма нищо удувително, че в народа ни преобладава  убеждението, че инакомислещите са „пета колона“, национални предатели и врагове. Такива нямат право да живеят. Властта на силата, пренебрегвайки властта на правото, поставя прости условия – вие съществувате само при условие на безмълвна подкрепа на всички наши действия. Когато е необходимо трябва на глас пред целия свят да се изказвате одобрително и всякак да поддържате действията на властта. Ако някой се опита да излезе от матрицата, получава осезателен урок, побоища, публични оскърбления пред цялата страна в телевизионни клеветнически предавания. Доколкото този процес продължава вече повече от сто години, желаещи да бъдат размазани и вкарани в колония няма.   Но има и по-фино описание на действителността. Правният нихилизъм описа един от най-съществените проблеми на руското общество. Някогашният президент Медведев (тук има имплицитна ирония, макар Медведев в качеството си на президент наистина говореше така, днес той е сред най-безскрупулните поддръжници на политиката на Кремъл, б.м.), но никой не обърна внимаие. Нихилизмът е не само незнаене на правата и несъобразяване с правата, но и липса на понятие за човешки права и свободи. Правният нихилизъм отхвърля ценността на правата като обществена ценност, като система от правила за поведение, която може успешно да регулира взаимоотношенията в обществото. Такъв правен нихилизъм води до отрицание на законите, до противоправни действия, хаос и невъзможност да се развие правозащитна система. Така подкупите не са проблем в общественото съзнание. Следствие на правния нихилизъм лъжата – колкото и да е груба и глупава, ако произлиза от властта, не се осъжда. В никоя ситуация на затруднение руският човек не търси защита от съда. Той знае, че съдът няма да помогне, нужен е влиятелен човек.   Правният нихилизъм явно се прояви при агресията срещу Украйна. Русия подписа декларация с гаранции за безопасност на Украйна (Будапещенския меморандум 1993 б.м.), гарантиращ териториалната ѝ цялост, когато се решаваше въпроса за безядрения статут на Украйна. Русия прегази своите гаранции по такъв безочлив начин, но това не предизвика в обществото никакво осъждане. Никой не се срамува.  Но то и понятието срам днес не съществува.   Русия имаше договор за дружба, сътрудничество и партньорство и след като го прегази, се опозори пред целия свят, показвайки своята безчестност и безотговорност.  В правовото общество такива действия са недопостими, но нито парламентът, нито Съветът на федерацията, нито конституционният съд, нито каквито и да е държавни и обществени институции не изразиха някаква поне малко адекватна реакция. Какво очакваме от религиозните организации? Ако смазващото мнозинство граждани одобряват всяко действие на властта, считайки неодобрението за престъпление, откъде да се вземат тези организации, способни да протестират? Нали организациите се състоят от хора? И хората настояват организациите им да поддържат властта. Както се случи на конгреса на РС ЕХБ (техия баптистки съюз б.м.). Народна воля.   Поддръжката на беззаконието на властта има и обратна страна. Това агресивно отхвърляне, близо до ненавист към своите братя по вяра, които властта обяви за врагове и против които поведе война. Не настоявам да приемете моето разбиране. Аз просто констатирам, че евангелските общности в нашата страна са дълбоко политизирани. Декларациите за аполитичност на вярващите не издържаха на проверката на времето. Агресията срещу Украйна показа, че вярващите разбират под политика само опонирането на властта. И са против такава политика. Считат я за престъпление. Но да се воюва зa властта, да мразиш тези, които властта те учи да мразиш, това се счита за добродетел. Макар сама по себе си ненавистта би рябвало да се счита за грях.   И така, разсъждавайки над вашите въпроси, стигам до трагичен извод.   Вярващият човек, който ходи на църква, и е покорен на властта, в действителност потъпква Божията правда. Изправени пред изпитание, пред заплахата от смърт, християните оставаха верни на Христа, верни на вярата и истината, приемаха венеца на мъченическата смърт, но не ставаха идолопоклонници. Но казват така е било някога. И аз съм свидетел, че беше така, християните предпочитаха да страдат за вярата в Господ Исус Христос, но да не предават правдата.   Но беше и замина. Сега вярата в Исус не изисква поклонение. Сега вярата в Исус я заменяме с вяра в силата на властта. Заменяме вярата за мамона. Вярата в кариерния успех и възможностите на чиновниците е доста по-влиятелна, отколкото вярата в Христа. Така вярата в силата ни доведе до това жалко състояние. И клеветничеството срещу украинската църква стана възможно и поддръжката на войната срещу Украйна стана възможна. А да се говори истината стана ненужно и даже опасно. С времето може да се забележи, че отстъпвайки в малкото, църквата стига до пълна загуба на истината и напълно затъва в политическото блато на лукавството и лъжата.   Това е тъжно откритие за онези от нас, които проповядват Евангелието. И изисква нашето покаяние. Първо на свещениците. След това на всички христини. А тогава Божията любов ще започне да произвежда покаяние в народа. А след народа  и властта ще падне по лице и ще се покае.