СТАР ЗАВЕТ, 1 ЛЕТОПИСИ, глава 17-C

„Тогава цар Давид влезе, седна пред Господа и каза: Кой съм аз, Господи Боже, и какъв е моят дом, че си ме довел дотук? Но даже и това бе малко пред очите Ти, Боже; Ти възвестяваш далечно бъдеще за дома на Твоя слуга и благосклонно си погледнал на мене като на велик човек, Господи Боже! Какво повече може да Ти каже Давид за честта, сторена на Твоя слуга? Защото Ти познаваш слугата Си…“ 1 Лет.17:16-18

Цар Давид е получил категоричен отказ от Бог да построи Божия дом.
Ти някога получавал ли си отказ на молби, искания и заявления?
Неприятно да получиш отказ от която и да е институция!
Случи ли ми се, реагирам спонтанно – настоявам, искам обяснения, заплашвам, тропам с крак.
Как така ще ми бъде отказвано!
Аз имам права, заслуги и привилегии!
Не може да ми се отказва!
Няма да дам подкуп, но ще настоявам, ще подам отново заявленията си и ще търся пропуски в наредбите и „вратички“ в законите. Ще се обърна към способни адвокати, към познати и накрая някой „мой човек“ ще свърши работата…
А забравих (по някога забравям и да го правя) – ще се моля на Бог за помощ, дори ще включа цялата църква да ме подкрепи с молитвите си.

И вие ли правите така?

А какви са били отговорите на молитвите ви пред Бог?
Получавали ли сте и от там „Не!“?
Как сте реагирали?
Докато чета 17 глава от Първо Летописи се изумявам от начина по който Давид е реагирал на Божието „Не!“.
Невероятно е, колко смирено е признал собственото си недостойнство.
Колко високо е издигнал името на своя Бог.
Колко искрено се възхищавал от Божията воля.
С какви предани чувства е приел волята на Бог.
С каква благодарност е приемал Божиите решения.
И какъв добър пример е станал за нас за доверие, за посвещение, за благодарност и за начин на Божия прослава!