Родители с поглед към целта

Да кръстя ли сина си или да го накажа? Това е въпросът, пред който се изправих тези дни. В края на краищата направих и двете неща. Моят син тийнейджър беше изповядал вяра в Христос и беше преминал през определения от църквата процес, предшестващ кръщението. Кръщението беше насрочено за следващата неделя, но в петък преди нея той наруши едно от правилата за поведение, което в нашия дом означава загуба на определени привилегии. Провинението не беше особено скандално, просто обичайно младежко непокорство. Въпреки това бях раздвоен. Знаех, че той трябва да се кръсти. Знаех и че трябва да бъде наказан. Просто се чувствах неудобно да кажа: „Добре дошъл в Божието царство и, между другото, си наказан до края на седмицата”.

Това беше трудно за мен, понеже в този момент имах проблем да виждам едновременно благовестието и дисциплината. Ако бях избрал едната или другата от тези две възможности. щях без да искам да предам на сина си една ерес. Ако бях пренебрегнал лошото поведение, понеже беше седмица за кръщение, вероятно щях да предам един урок за евтина благодат, в който човек може да използва светите Божии неща, за да избегне последствията от своите действия. От друга страна, ако бях отложил кръщението, щях да посоча нещо още по-лошо: че кръстените християни не грешат (затова той трябва да почака още една седмица, за да може да се кръсти. когато не е съгрешавал). Който и път да хванех, виждах намръщения св. Павел, който не беше доволен от мен и ме питаше коя точно част от неговите послания към римляните или галатяните не разбирам.

Аз стоях едновременно в две много различни сфери на отговорност. Като служител на благовестието на Исус Христос аз бях натоварен с определени отговорности. Като баща на детето си имах други. Окончателното ми решение беше да кажа: „Като мой брат в Христос аз те кръщавам в новия живот. Като твой баща те наказвам за три дена”. Опитвах да се да се уверя, че той е утвърден във вярата. В този случай ми се струваше, че той трябваше да бъде наказан именно заради вярата си.

Проблемът беше, че не бях в състояние да премина през тази патова ситуация, ако не престанех да гледам нещата под микроскоп. Гневът ми от неговото непокорство ме караше да кажа: „Не мога да се преструвам, че това не се е случило и да те кръстя.” Бащинската ми любов ме караше да кажа: „Нека да не разваляме това важно събитие с дисциплина”. За да продължа напред аз трябваше да погледна по-широката картина на това, което се надявах тази седмица да даде на синът ми като възрастен, като служител на Христос, може би дори един ден като баща. За да дисциплинирам правилно аз трябваше да гледам към целта. Но това е едно от най-трудните неща, които мога да си представя, когато един баща учи детето си как да използва тоалетната или църквата се опитва да обяснява Библията на непокорен тийнейджър.

Превод: Радостин Марчев