Празнични мисли

Рождество Христово е любимият ми празник. Обичам атмосферата, която се създава с наближаването на празника. Магазините са украсени, улиците някак оживяват. София става цветна. Хората сякаш са по-весели и не толкова дребнави. Освен всичко красиво, което се случва през декември, романтиката се увеличава и от факта, че съм роден през този месец. Изобщо месец изпълнен с радостни очаквания и приятни преживявания.

Всичко това обаче би ме натъжило много, защото е мимолетно, ако нямаше една друга подробност. А именно причината да има празници. Личността Исус Христос е центъра на всичко, което празнуваме. Неговото раждане, Неговият рожден ден е главният празник. Това раждане променя хода на историята. Появата на Христос на земята в тяло е уникално събитие.

Но дали някой по време на рождествените празници си мисли именно за това? Сякаш в разгара на най-големите веселби, всеки е зает със себе си и своите удоволствия. Важно е да купим подаръци за всички роднини и приятели. Важно е да получим хубави подаръци. Да се съберем с приятели, да отидем на концерт, да се повеселим. Да оставим грижите на сивото ежедневие и да си доставим удоволстиве. А невидимия за физическите очи Христос оставяме някъде назад, в сянка.

Мисълта за това винаги ме е натъжавала. Сякаш света в своя стремеж за щастие и радост, се разминава с истинския Източник на щастие и радост.

Но ако бих могъл да видя любящото лице на Бога, ако бих могъл да "видя" невидимото Му присъствие и да усетя божествения Му аромат, тогава от януари до декември, ще бъде Рождество. Сърцето ми ще се радва и ще се изпълва с благодарност, че съм жив. Ще се радвам, когато имам повече и ще се радвам, когато имам по-малко. Защото моя Бог е с мен. Защото ме гледа с бащински, любящи очи.

Искам тази радост, която не си отива с празниците, тези сигурност и мир, които не се стопяват при сблъсъка с трудностите, да ги имат всички хора по земята, по българската земя.