Обхват на една ръка разстояние

„И нека се грижим един за друг, като се поощряваме към любов и добри дела. Да не преставаме да се събираме, както някои имат обичай, а да се увещаваме един друг.“

                                                (Евреи 10:24-25)

Загубих си телефона. Ей така – в XXI век, в София, посред делник, изведнъж останах без обхват, без интернет, без чатове. Чувствах се като оцелял герой от апокалипсис – само в сигурното убежище на офиса имах връзка и живот. Навън обаче бях самотен скитник – нито навигация, нито социални мрежи, нито как да кажа „ще закъснея“ или „свърших работата“. И тогава си спомних онези безвремеви детски лета, когато излизахме сутрин и се прибирахме по здрач. Без локации, без статуси, но с истинска връзка – съседи, приятели, скарани и сдобрени, споделящи топката, сандвича и мечтите си.

Мислех си и за църквата – нашата общност. Колко е лесно да пратиш емоджи, коментар, съобщение – и да си мислиш, че си „бил там за някого“. Истинското общуване обаче е в срещите на живо, в прегръдката, усмивката, сълзите. Повече от всеки друг ще твърдя, че технологията е благословение, което трябва да използваме максимално пълноценно, но понякога тя създава илюзията за близост, без да ни даде истинската топлина на връзката.

Затова – нека си пишем, да четем постове, съобщения и имейли, но и да не забравяме да се виждаме. Да копнеем за истинските разговори, споделените минути след служба, гостуванията. Бог ни е направил свързани в Духа Си. И тази връзка не пада, не изисква зарядно и не може да се загуби – стига ние да не се изключим.

(Марти Райчинов)