Нашите прекрасни семейства

Евангелските християни винаги са наблягали на това, че семейството е най-важната градивна единица на едно общество. Според тях от това колко здрави са семействата, до голяма степен зависи здравето на по-голямата общност, църквата, и дори цялата нация. Аз не оспорвам това, защото мисля, че в него има голяма доза истина. Въпреки това смятам, че има няколко насоки, в които тази настройка неволно е довела до неприятни изкривявания. Едно от тях е свързано с факта, че много християнски църкви просто не знаят какво да правят с несемейните хора – особено ако те са на по-зряла възраст. Последните негласно са считани за донякъде „непълноценни” и често са подкачани и подтиквани да намерят своята половинка – нещо, което дори и правено с най-добри намерения, e проблемно в повече от един аспект.

Но има и една друга посока, в която залитането е дори още по-голямо, макар и по-трудно забележимо. Става дума за нашата склонност да представяме своите семейства пред другите хора по един нереално прекрасен начин. Разбира се, това не е нещо, което правят единствено християните. Но понеже сред тях семейството е на особена почит и успехът в тази област се цени високо и негласно дори се е превърнало в някакъв критерий за добро християнство, те често са склонни да го демонстрират в подчертано розова светлина. Не е нужно да отидем по-далеч от профилите и снимките в социалните медии или публичните честитки, често написани така, че да бъдат видени и оценени от възможно най-голям брой хора, за да стане ясно за какво говоря.

Този вид самоизтъкване всъщност не би бил толкова лош, ако зад него не се криеше някаква степен на заблуда. С това не искам да кажа, че християните по принцип нямат добри семейства – всъщност моите наблюдения са точно обратните. Нито пък твърдя, че те съзнателно се стремят да заблудят някого, което също не смятам за вярно. Въпреки това, моето впечатление е, че мнозина християни често са склонни да крият своите семейни слабости, трудностите, през които преминават като двойка или объркването и стреса, които съпътстват възпитанието на децата. Обикновено на преден план се показват само добрите страни, а другите негласно се замитат под килима или заключват в килера, където никой не може да ги намери. Ние ги крием, не позволяваме на никой да ги види, не ги обсъждаме и никога не говорим за тях пред външни хора. В общност, която отъждествява доброто семейство с духовност, този натиск е двойно по-голям за водачите. За тях е много трудно да признаят открито например, че някои от децата им не пасва на общоприетата представя за „пастирски” син или дъщеря – или поне син и дъщеря на уважавана християнска двойка. Затова те мълчат, прикриват това, притискат децата си да пазят поведение поне „пред хората“ и не смеят да споделят грижите и болките си, за да не помисли някой, че не се справят като родители.

Истината, разбира се е, че идеални семейства няма. Ние живеем в счупен свят и сами сме счупени хора. И дори когато сме подкрепяни от Божията благодат, нашите недостатъци, слабости и грехове ежедневно се проявяват. Младите двойки се борят със своето его как да напаснат характерите си, спорят, карат се (понякога шумно), нараняват се и след това се сърдят (понякога продължително, понеже някой не прощава лесно и бързо). Това е част от изграждането на всеки брак. По-улегналите двойки също преминават през своите трудности. На определеното им време децата неминуемо достигат до периода на бунт и бушуващи хормони, които понякога ги карат да си губят ума, да отговарят на родителите си, да мислят, че знаят всичко и да вършат глупости. А някои от тях могат да се окажат и със специални нужди или в края на краищата да изберат лош път в живота.

Нищо от това не означава, че сме се провалили като брачни партньори или родители. Но ние се страхуваме, че ако другите видят тези неща, те ще решат, че нещо в нашето християнство куца, че ние няма да можем да бъдем примерът, който се очаква от нас – а да си кажем честно и който искаме да се покажем. Затова ние крием трудностите и култивираме една представа на „чудесност“, която не отговаря съвсем на истината.

Аз твърдо вярвам, че нашата вярност към Христос ще окаже огромно влияние върху това какви брачни партньори ще бъдем, какви семейства ще изградим и какъв пример ще дадем на децата си. В същото време често ми се е искало християните да бъдат по-открити за своите чисто човешки страни в тази област – за болките, разочарованията, трудните решения, провалите, страха, несигурността и грешките, които съпътстват всяко семейство. Не само за нещата, с които успешно сме се справили, а и за тези, с които сме се провалили или все още се борим. Разбира се, това не означава да излагаме личните неща от семейния си живот на показ. Но ако спрем да оценяваме своето и чуждото християнство (поне частично) според образа на чудесно семейство, с прекрасни деца, който успяваме да култивираме пред другите, това ще означава, че сме премахнали един идол, който прекалено дълго е стоял там, където не му е мястото.

На второ място мисля, че една такава по-голяма откритост за собствените ни недостатъци може да бъде полезна за тези, които преминават през подобни трудности. Да срещнеш хора, които са преминали през това, с което ти сега се бориш и с Божията благодат са се справили с него, е много насърчително. Несъвършените, но работещи семейства всъщност са много по-полезни и вдъхновяващи за хората по простата причина, че са реални и истински. Обратното, заменянето им с един образ, който изглежда красив, но всъщност не е съвсем истински, може да означава, че без да искаме създаваме идеал, който практически не може да бъде постигнат. Нещо твърде обезсърчаващо за всеки, който се стреми към него. И всъщност едновременно ненужно и вредно.

Нашите семейства могат да носят щастие за нас и въхновение за другите и без да претендираме, че са това, което не са.