Нашата и вашата вяра

През годините съм наблюдавал как доста хора преминават от православие към протестантизъм или обратното. Потокът се движи и в двете посоки, причините са най-различни и едва ли тази „миграция” ще спре в обозримо бъдеще. Аз напълно признавам правото на всеки човек да прави подобен избор и не намирам нищо укорително в него. Нито пък искам да коментирам коя форма на християнството е „по-добра”.

Има обаче едно нещо, което ми прави впечатление. Няколко пъти, когато говоря с мои познати, извървели пътя от протестанствто до православието, те ми казват, че там са намерили една богословска дълбочина, богатство на мисълта и красота на богослужението, които не са срещали в своята предишна вяра.

Винаги, когато чуя нещо подобно, се чувствам донякъде объркан поради противоположните чувства, които то предизвиква. От една страна това, което можем да срещнем в редица български протестантски църкви е наистина отчайващо повърхностно. Когато някой приема, че църквата и благовестието започват с него и неговото тълкуване на Библията, такъв човек наглася всяко богословско и богослужебно „колело” според собственото си светоусещане. Той или е в блажено неведение за църковната история, или я използва избирателно и едва ли можем да очакваме друг резултат.

От друга страна обаче подобно заключение ми се струва доста несправедливо към протестантското движение като цяло. Неговият импулс никога не е бил да скъса връзката си с историческото християнство наследство. То е черпило от него с пълни шепи, като в същото време е развило някои специфични богословски ударения и богослужебни практики, които допълват това богатство, без задължително да излизат от рамките на утвърдената ортодоксалност.

Нека да посоча три подобни области, които често се изтъкват като слабост на протестантските църкви.

1. Литургия. Макар думата да е недолюбвана от мнозина протестанти, тя означава просто определена форма на общо поклонение – нещо, което всички християни редовно правят. Разбира се, начините, по които те правят това, варират в широк диапазон и понякога дори достигат до степен на непланираност или честа промяна. Когато това се случи, не е чудно, че се чуват обвинения за повърхностност, при която личните предпочитания и моментните емоции изместват дълбочината. Това обаче съвсем не означава, че в своите по-добри прояви протестантвото не развива добро богословие на поклонението. Всъщност някои от историческите битки в началото на Реформацията са се водили именно за богослужебни практики, които са произлизали от добре осъзнавана литургична философия. Един такъв пример е Господната трапеза и нейното отслужване с хляб и вино. През 16 век Католическата църква е давала на миряните единствено хляба, но е задържала виното. Реформаторите са настоявали, че това трябва да се промени. И противно на твърденията на някои православни, че те омаловажават значението на Господната трапеза, реформаторите всъщност са настоявали за често причастяване. Друг детайл е въвеждането на общото пеене и литургия на роден език вместо на латински. Трети е издигането на амвона на по-високо място, за да се подчертае върховенството на Божието слово. Това понякога е било придружено с преместването му в центъра на богослужебното пространство, за да се покаже свещенството на всички вярващи и ролята на цялата вярваща общност да изпитва това, което се говори. И т.н.  

Този ранен импулс е синтезиран и ясно изразяван много пъти. В по-съвременна форма той може да се види в чудесното описание на целите на литургията от Джеймс К. А. Смит в първите глави на „Ти си това, което обичаш”, в богословския анализ на Жан жак Алмен в “Богословие и практика на поклонението” или в творческия подход на Никълас Уолтерсорф „The God We Worship: An Exploration of Liturgical Theology”.  Добавете към това красотата на езика и идейната дълбочина, въплътени в англиканската „Книга за общи молитви” и редицата книги, издадени от протестанти върху Символа на вярата (който между другото редовно се рецитира на всяка служба от много протестантски църкви.

2. Богословска дълбочина. Друго твърдение на някои бивши протестанти е, че в православието се открива богословска дълбочина и широта, които напълно липсват в протестантството. Разбира се, няма съмнение, че между пртавославието и протестантството има богословски противоречия и разлики в ударенията. Въпреки това ми се струва, че липсата на дълбочина и широта са по-скоро привидни отколкото действителни. Причиината те да усещат нещата по този начин, не е случаен – както писах богословието в редица български протестантски църкви е на много ниско ниво. Но фактът, че например огромен брой протестанти не знаят за сериозното разглеждане на темата за обожението в западно-църковен контекст (вкл. за изключително ползотворната дискусия между лутеранската и православната църква във Финландия), не означава, че такова липсва. По същия начин напълно е възможно човек години наред да посещава протестантска църква, без да научи особено много за Троицата – просто понеже там не се говори за нея освен по един неясен и абстрактен начин често илютриран с наудачни примери. Но в сериозните богословски среди темата е във възход вече от десетилетия, изследванията по нея са много сериозни, а дискусиите разпалени (За едно начално въведение виж моят превод на български език на Фред Сандърс „Дълбоките Божии неща или как Троицата променя всичко”).  

3. Патристика. Възможно е да чуем, че някой е открил Светите отци на Църквата едва след като е напуснал протестантството. Отново, напълно възможно е това да е било точно така и няма причина да го отричаме. Но да се твърди, че патристичните изследвания са чужди на историческото протестантство, е просто невярно. Това лесно може да се види, ако се проследи както историческата заслуга на протестантите за събиране, превод и издание на патристична литература (както западна, така и източна), така и научни или популярни коментари на техните съчинения. Джеймс Ушър идентифицира автентичните писма на Игнатий Богоносец, Лайтфуд съставя първата редакция на апостолските отци, Ярослав Пеликан и Д. Ж. Кели са сред най-големите авторитети по въпроса за развитие на доктрината, Филип Шаф е бил водещ учен в областта на църковната история и вселенските събори, а Томас Оден издава серия популярни патристични коментари на църковните отци. И т.н.   

Какво можем да направим с всичко това? На първо място то в никакъв случай не е опит да хвърля камък в чужда градина или дори да посъветвам някой да не заменя протестантството за православието. Ако човек смята, че там намира по-добра и близка връзка с Бога той трябва да направи точно тази стъпка заради доброто на собствената си душа. Не, „камъкът” остава при нас. Протестантите разполагат с огромно и безценно наследство, за което обаче те дори не подозират и което в резултат на това остава безполезно. Да се заровим в архаичния изказ и различния език на някой стар (или нов) богословски том може да изисква усилие, но често щом веднъж започнем да схващаме какво има там, умът ни ще бъде обогатен, а светогледът ни – разширен. Това е задача на първо място на пастирите и богословите, но също така и на редовите християни. Би било чудесно да дойде време когато ако сме изправени пред някоя спацифична богословска тема на друга християнска традиция няма да отваряме широко очи, сякаш то е нещо невиждано, а ще си спомним, че в нашата собствена сме срещали нещо подобно, макар и представено с различен език, ударение или аргументи. И това може да бъде началото на взаимно обогатяващ диалог.