ЛЕВИТ, глава 10-А

НАДАВ И АВИУД – А
Начало на четиво с продължение…

„А Аароновите синове Надав и Авиуд взеха всеки кадилницата си и като сложиха в тях огън и на него тамян, принесоха чужд огън пред Господа, за който Той не им беше заповядал. Затова огън излезе от Господа и ги пояде; и умряха пред Господа. Тогава Мойсей каза на Аарон: Ето за кое говори Господ, като каза: В онези, които се приближават до Мене ще се осветя, и пред целия народ ще се прославя. А Аарон мълчеше…“ Левит 10:1–3,

Съдбата на Надав и Авиуд е ярко предупреждение, че Бог не търпи своеволие в поклонението пред Него.

Всеки, който е повярвал в Христос, е призован да бъде част от царственото свещенство и от святия Божи народ. Това призвание е велика чест и неизразима привилегия.
Но заедно с това то носи и огромна отговорност и дори сериозна духовна опасност!?
Това звучи ли ви прекалено?

Нека си припомним на Кого служим.
Ние служим на Святия Бог — Бог, обкръжен от непрестъпна светлина и от огън пояждащ, пред Когото нищо нечисто не може да устои. Той е Бог, Който не дели славата Си с никого и Който не може да бъде поруган.

Затова онези, които се приближават да Му служат, трябва да съзнават това с дълбока почит и страхопочитание. Те са призвани да се подчиняват на Неговото Слово – не избирателно, а с пълно послушание, за да не се окажат в опасност.

По най-болезнения начин това научиха Аарон и неговите синове.

Надав и Авиуд принесоха „чужд огън“ — огън, който Господ не беше заповядал.
И още в същия момент огън излезе от Господа и ги порази. Тяхното служение завърши трагично пред самото Божие присъствие.

Свещеното Писание ни дава и други подобни предупреждения.
Нека си спомним за бунта на Корей и неговите съмишленици, които, както е записано, „слязоха живи в преизподнята“ (Числа 16:33).
Да си припомним и Оза, към когото гневът на Господа пламна и той беше поразен, защото протегна ръка към ковчега, за да го подпре (1 Летописи 13:10).
Да не забравяме и цар Озия, който беше поразен с проказа, когато дръзна да извърши свещеническо служение, което не му принадлежеше (2 Летописи 26:19).

А в Новия Завет срещаме същото предупреждение в съдбата на Анания и Сапфира (Деяния 5), които паднаха мъртви заради лицемерието си пред Бога.

Да — опасността не принадлежи само на старозаветните времена!

Святостта на Бога не се е променила.
Божието присъствие не е станало по-малко свято.
И поклонението пред Него не е станало по-малко сериозно.
Онези, които се приближават до Бога, трябва да помнят думите Му:

„В онези, които се приближават до Мене ще се осветя, и пред целия народ ще се прославя.“

Само там, където има святост, послушание и страх от Господа, поклонението става истинско и Бог се прославя сред Своя народ.

Следва продължение…