Какво означава да бъдеш пастир?

Въпросът в заглавието, разбира се, е подвеждащ. Да бъдеш пастир може да означава различни неща за различни хора. Един човек, който изпълнява тази служба, може да вижда нещата много по-различно от този, който никога не се е опитвал да се справи с подобна (със сигурност нелека) задача. Обратното също е вярно – един пастир може да не е състояние да влезе в обувките на човек, който общува с него от различна позиция. Пастируването може да изисква различни качества и действия в различни места, за различни църковни общности, етнически и възрастови групи и в различно историческо време. Накрая, различни хора могат да пастируват по различен начин, без задължително единият да е по-добър или по-лош от другия. С две думи, баналните, клиширани отговори няма да са особено полезни в този случай.

Аз съм част от българската евангелска общност в началото на 21 век вече повече от 30 години. Този доста дълъг стаж по никакъв начин не ми дава право да се изказвам като последна инстанция, но може би ми е помогнал да натрупам някои наблюдения и (надявам се) полезен опит. Ето защо в следващите редове ще се опитам да споделя няколко неща по въпроса: От какви пастири се нуждаем в момента?

Преди всичко пастирът трябва да отделя време за хората, на които служи. Мнозина считат участието в даден борд или комисия за проява на признание и оценка на качествата, които имат – и често това наистина е така. Със сигурност то гали егото и придава една особена тръпка в живота. Но да бъдеш включен в множество различни дейности носи и своите опасности. Една от най-големите сред тях е, че идва момент, в който пастирът няма достатъчно време за хората, избрали го именно за това служение. Когато това се случи ние имаме човек, който е ангажиран с множество християнски дейности, създаващи в него усещането, че служи всеотдайно, но всъщност е изневерил на основното си призвание. Моето убеждение е, че българските църкви се нуждаят от пастири, които много съзнателно избират да не поемат ангажименти, спъващи тяхната способност да отделят време на хората от общностите, които са им дали своето доверие. Това може да доведе до загуба на влияние в по-широк план и до пропуск да събират повече средства, създавайки допълнителни връзки, но ще освободи време и енергия да се фокусират върху местната църква и хората в нея.

Един добър тест за това как пастирите се справят с подобно отношение е дали хората от църковната общност имат лесен достъп до тях. Могат ли те да поискат и да получат среща за разговор, да споделят това, което имат да кажат, без постоянно да се притесняват, че техният пастир е вечно зает с други по-важни дела? Разбира се, степенуване на приоритетите трябва да има, но в определен смисъл за един пастир не би трябвало да има по-голям приоритет от хората, на които е обещал да служи. Той трябва да знае техните проблеми и грижи, болки и радости. А това няма как да стане, ако не отдели достатъчно време, за да общува с тях и да ги опознае.

Пастирите трябва да бъдат духовни бащи, а не духовни мениджъри. 

Вече споменах, че всяко време и среда изискват различни качества и поставят специфични задачи пред пастирите. Обикновено от българския пастир в началото на 21 век се очаква да създава партньорства, да осигурява средства, да строи сгради и да надзирава цялата църковна дейност. До голяма степен той трябва да бъде мениджър и това често, волно или неволно, определя начина, по който той действа. Аз напълно съзнавам, че това са тежки задачи, които отнемат време и усилия, и по никакъв начин не поставям под съмнение тяхната важност. В същото време моят опит ми показва, че за да растат духовно в един специфично християнски смисъл, редовите християни в България се нуждаят от духовен баща, а не от мениджър, от загрижен душегрижител, а не просто от добър организатор. Напълно е възможно една църква да функционира като добре настроена машина, да построи хубава сграда и да привлича хора с повече или по-малко професионално хваление и множество други дейности. В църквата може да звучат вдъхновяващи и напълно библейски проповеди и въпреки това да е лишена от тази специфично християнска атмосфера на духовно бащинство, която изгражда зрели вярващи. Душите са по-важни от сградите. Духовната зрялост е по-важна от програмите. И, в края на краищата, макар че това често не се забелязва отвън, тайното време, прекарано в духовно изграждане, се отплаща по-добре от привличането на средства от чужди спонсори.

Един от лакмусите дали пастирът се справя в това отношение е – посещава ли хората по домовете. Тази практика, чудесно описана в класическата книга на Ричард Бакстър „Реформираният пастир“, е изпаднала в забрава в много евангелски църкви, но със сигурност си заслужава да бъде възродена. Всъщност – дори под някаква ревизирана и по-удачна за съвремието ни форма – тя е задължителна.

Съвременното пастируване изисква да предвидиш място за различно мнение. Виждал съм доста църкви, в които се очаква мнението на пастира да се приема безпрекословно като последна дума и да се смята за недуховно някой да не се съгласи с него – при това не единствено по строго богословски теми. Подобни очаквания, разбира се, никога не са изказвани в прав текст и ако бъдат вербализирани по този начин, те ще бъдат възмутено отречени. На практика обаче, ако някой си го позволи, напълно е възможно да му бъде намекнато, че подрива пастирския авторитет или да се превърне в „персона нон грата“. В подобни случаи обикновено става дума не за уронване на авторитет, а за липса на смирение у водача.

Всъщност именно свободата за изразяване на различно мнение изгражда здравословен авторитет. Никога няма да забравя случая, в който казах на един пастир, че предпочитам да не проповядвам по зададена тема, понеже мисля, че вижданията ни по нея се различават, а той настоя, че няма нищо лошо хората да чуят и друго мнение. След това аз не само, че много добре премислих проповедта си, но и уважението ми към човека нарасна многократно. Когато хората знаят, че един пастир е достатъчно смирен, за да им позволи да мислят с главите си и с удоволствие би седнал и с приятелско добродушие би поспорил с човек, който вижда нещата различно, това действа освежаващо и освобождаващо. Цялостната атмосфера в подобни общности е различна. Ако пастирът има добри библейски познания хората ще искат да чуят мнението му, а ако е достатъчно смирен да слуша, без да се налага на всяка цена, те ще споделят искрено. Така той ще може да разбере техните въпроси и съмнения и съответно да им служи по-добре. От всичко това неговият авторитет няма да намалее, а видът християнство, който ще култивира, ще е много по-здравословен.  

Всъщност, наистина има някои въпроси, по които пастирите не следва да допускат различно мнение в своята общност. Те са свързани с ясни учения по важни доктринални и морални въпроси, чиято защита е част от техните пастирски задължения. Но те са сравнително малко на брой.   

Накрая, едно от най-тъжните ми наблюдения е, че пастирите в България често се страхуват от силните хора в своите църкви. Обикновено те ги считат не като потенциална възможност за намиране на способни съработници, а като заплаха за собственото си влияние. Това е причината в много случаи пастирите да се заобикалят с членове на семейството си или с хора, в които не виждат заплаха да делегират на тях ръководните позиции.  Последиците от това са трагични. От една страна способните хора, които желаят да служат, но биват съзнателно изолирани, са много по-склонни към бунт. Оттук произлизат редовните разцепления в българските църкви – нещо, което почти винаги съдържа в себе си греховен елемент. (Виж моята статия „Как се основава църква„.) От друга страна, страхът от силни личности често не позволява на църквата да работи с пълния си потенциал.

Решението да оставиш даден човек да поема инициатива и да започва нови неща също носи значителни рискове. И със сигурност поне част от тези решения ще донесат болка и съжаление. Въпреки това, ако българските пастири истински искат да създават нови общности и да достигат до невярващите, те ще трябва да го поемат.

Както уточних в началото гледните точки по тези въпроси винаги са повече от една. При това е възможно истина да се съдържа в няколко от тях. Това е просто моят поглед по темата и не очаквам всеки да е съгласен с мен.