Християнските взаимоотношения – една трудна реалност

Често размишлявам за човешките взаимоотношения. Особено за тези в християнските общности.

В Библията имаме модел как да действаме в случай, когато някой брат или сестра са ни СЪГРЕШИЛИ. Когато е явно, доказано и са причинили видима, доказуема повреда. Не е достатъчно просто да си мисля: Ами чувствам се така, убеден съм, че той/тя мисли, чувства, говори, действа зад гърба ми.

Какви са възможните варианти в такъв случай:

Първо: Не да разкажа на някой друг, дори да е под формата на молба за съвет или подкрепа в молитва, но разговор НАСАМЕ с наранилия ме.

Второ: Ако не сработи първото, разговор с двама свидетели. Думата "свидетели" съдържа "с" и "вид". Някои, които НЕ просто са ЧУЛИ моята версия, но заедно с мен са ВИДЯЛИ, очевидци са на причинената ми несправедливост.

Трето: Ако и това не подейства, ПОСЛЕДНА, а НЕ ПЪРВА мярка – уведомяване на църквата, за да се опита общността да въздейства.

Четвърто: Ако и третото не подейства –  според Матей 18:17 – … ако и църквата не послуша, нека бъде за тебе като езичник и митар.

Как разбираме това да ни бъде като езичник и митар (бирник, данъчен)?

Да се отчуждим от него?

Да престанем да общуваме с него?

Да се правим, че не съществува?

Да го мислим за бита карта, отпаднал от вярата, фалшив християнин?

Ами не точно.

Какво правеше Господ Исус с езичниците и бирниците?

Приобщаваше ги без осъдително поведение или караници. Изцеляваше ги. Освобождаваше ги. Хранеше ги. Правеше им добрини, за да усетят силата и любовта Му. Те естествено осъзнаваха на фона на добрината и чистота Му собствената си нечистота и злоба и се обръщаха от стария си живот.

Ако брат ми или сестра ми не желаят да се поправят по мое мнение, критериите ми, очакванията ми към тях ще паднат и няма да изисквам от тях християнско отношение. Явно сърцето им е закоравено, щом там я няма любовта, нудеща ги да оправят нещата с ближния. Не мога да искам от тях повече, отколкото могат в конкретния етап и състояние, в което се намират, да дадат или направят. Отпаднали са от благодатта.

Ще вляза спрямо тях в режим не на приятелство, но на служение, на състрадание и моментно пренебрегване на греховността им. Не се ли отнасяме така към невярващите, като сме снизходителни и търпеливи, докато повярват, а не ги притискаме с изисквания, че трябва да откажат алкохола или хазарта? От вярата ще им дойде и стремежът към чистота и живот на праведност. Доколкото ми позволява случаят ще продължа да им правя добро и да се моля за тях. Ще побеждавам злото чрез доброто. Няма да ми дотегва да върша добро, докато СВОЕвременно пожъна добро и извоювам възвръщане на съгрешилия ми в състояние на благодат.

От възстановяването на връзката на съгрешилия човек с Бога, ще се върне и мекосърдечието му и любовта, за да послуша, за да се смири, за да поиска прошка, за да даде прошка и да възстанови отношенията си с човеците, и с мен самата.

Според мен това означава съгрешилият ти да ти бъде като езичник и митар…