Ходатай и жертва

– Всички да станат! – прокънтя гласът на разпоредителя. – Влиза почитаемият Съдия.

Всички в залата се изправиха на крака. Съдията не изглеждаше много възрастен, въпреки че за него се носеха слухове, че бил основал първото съдийско дружество в света. Беше с леко прошарена коса и елегантна прическа. Брадата му също беше красиво оформена в триъгълник и леко издължаваше лицето му. Цветът на очите трудно можеше да се определи – погледнати от един ъгъл, изглеждаха черни, а в следващия момент ги виждаш огнени. Въпреки поста, който заемаше и очакванията за строгост, в погледа му се четеше мекота, любов и спокойствие, което беше странно предвид делото, което щеше да се гледа в момента. Робата скриваше фигурата му, но, определено, не беше разпуснат човек. Движенията му бяха спокойни и цялото му присъствие излъчваше спокойствие и очевидно владееше обстановката, защото всички присъстващи усетиха величието в присъствието му.

Това малко поизнерви прокурора, защото с този съдия той си имаше много разправии. Много често губеше делата си и не успяваше да вкара престъпника в затвора.

Прокурорът беше човек на закона. На буквата на закона. При него черното беше черно и бялото беше бяло. А се беше случвало така, че дори и да е имало минимална възможност подсъдимият да бъде оневинен, той така да извърти ситуацията, че човекът да бъде осъден. Сякаш му доставяше удоволствие да мачка хората, срещу които се изправяше и не оставяше и искрица надежда, че могат да бъдат оправдани. Винаги беше много добре подготвен за делата си и имаше всичко, което му беше

необходимо, за да осъди следващия престъпник. Беше надъхан и безкомпромисен. Безмилостен и жесток. Лицето му беше изпито от злоба. Носът му беше остър. Устните – сиви и стиснати. Погледът му – студен и пресметлив. Нямаше нищо човешко в него освен самият му изглед. Сякаш беше изчадие на ада. С такова настървение се нахвърляше върху подсъдимите. И, ако не беше служебният адвокат, който най-често поемаше делата на арестантите, които не можеха да си позволят адвокат, и който му измъкваше под носа заподозрените, животът му щеше да е песен.

Случаят, който се разглеждаше в момента, беше ясен, и той беше убеден, че този път ще спечели делото. Почти нямаше нещо, в което да не беше замесен подсъдимият. От кражба до убийство. В този момент влезе забързан служебният адвокат и прокурорът видимо се стресна и напрегна, защото очакваше друг. Опита се да протестира, но съдията не му даде никаква възможност да говори.

Служебният адвокат беше млад човек, който излъчваше добронамереност, с която просто влудяваше прокурора. Според него той просто пилееше таланта си и неведнъж се беше опитвал да го вербува да работи за обвинението вместо да се мърси с гнусните постъпки и да измъчва добрата си душа с клиентите си, както се беше изразявал неведнъж. Той беше облечен с елегантен сив костюм и черна риза. Леко къдравата му коса се спускаше небрежно по раменете, а лицето му беше украсено от усмивка, с която поздрави всички в залата. Погледът – спокоен, ведър. Поздрави с лек поклон съдията. Всичко това направи много добро впечатление на заседателите в залата, както и на самите присъстващи.

Прокурорът се изнерви още повече, но трябваше да успокои нервите си, ако искаше да спечели това дело. А този път имаше всички шансове това да се случи дори и срещу този адвокат. В този момент доведоха и подсъдимия и зла усмивка пробягна през лицето на прокурора. Обвиняваемият вървеше бавно, защото имаше вериги на краката си. Ръцете му бяха стегнати с белезници. Имаше качулка на главата си и и не можеше да се види добре лицето му. Всъщност, почти нищо не можеше да се види. Бавно и трудно повдигаше краката си и с всяка крачка се чуваше зловещото кънтене на веригите, които се удряха в дървения под. Разстоянието от вратата до неговата скамейка не беше повече от 10 метра, но сякаш отне цяла вечност, докато стигне до там. Присъстващите в залата бяха притихнали, а звукът от всяка следваща крачка отекваше в сърцата на им. Охраната му беше двойна и го блъскаше грубо. Мъчението най-накрая свърши и човекът стигна до своето място. Нито за секунда не успях да видя лицето на подсъдимия. Опитвах се, но все имаше някаква пречка. Душата ми изгаряше от желанието да разбера кой е той. Сякаш от това зависеше живота ми. Не знам защо, но чувствах дълбока свързаност с този човек и въпреки че беше обвинен във всичко лошо, което съществуваше на света, исках да бъде оправдан. Имах нужда той да бъде оправдан. Трябваше да бъде оправдан.

Делото беше открито и можехме да седнем. Отново звукът от веригите прониза въздуха и всички се сковаха в ужас. Прокурорът започна с въпросите си. На някои от тях получаваше отговори, на други подсъдимият видимо не искаше да отговаря, но биваше принуден да го направи. Имаше моменти, в които гърлото му пресъхваше и се чуваше как преглъща с мъка. Злобата и злъчта в тона на прокурора нарастваха с всяка изминала минута заедно със задуха в залата. Когато обвиняемият се опитваше да каже нещо, да обясни някое свое действие, обвинителят ловко и с хитрост извърташе значението на думите му и винаги всичко завършваше в ущърб за виновника.

Накрая на своето изложение прокурорът погледна победоносно своя противник, адвоката, и седна на мястото си. В момента, в който прокурорът кръстоса поглед с адвоката, сякаш огнени искри пробягнаха в очите на защитника и прокурорът за частица от секундата загуби равновесие, но бързо се окопити и седна на мястото си.

Адвокатът се изправи, закопча сакото си и бавно се приближи към подсъдимия. Гърбът му скриваше нещастния човек и все още не можех да видя лицето му. Мислех си, че ми е много познат отнякъде. Бях чувал гласа му. На моменти имах чувството, че съдят мен. Толкова еднакви неща бяхме правили, за които не съм и подозирал, че могат да бъдат тежки престъпления. Всичко изглеждаше толкова невинно, докато го правех, а сега разбирам, че е било подсъдно. Адвокатът вършеше чудесна работа и си личеше удоволствието, което изпитваше, когато виждаше как надеждата на подсъдимия се връща с всеки негов уточняващ въпрос и как раменете му малко по малко се повдигат.

За съжаление, законът си е закон и всяко едно престъпления изисква своето наказание. А нашият подсъдим сякаш беше извършил всяко едно престъпление, което можеше да съществува в този свят. Беше лъгал. Беше крал. Беше клюкарил. Беше лъжесвидетелствал в съда. Беше мачкал хора, за да получи повече. Беше се държал зле с родителите си. Беше убивал. Верно, с думи, но убийството на душата може би е по-лошо от убийството на

тялото.

На всичко, което казваше адвокатът, прокурорът възразяваше и съдията нямаше избор освен да признае възражението. Дали от тежестта на оковите и надвисналата опасност за живота му или от липсата на въздух в залата, подсъдимият припадна и съдията даде петнадесет минути почивка. Всички в залата се засуетяха и побързаха да излезнат навън, за да обсъдят на какво бяха присъствали току-що. Аз, обаче, не знам дали можех да мръдна от мястото си. Наблюдавах постоянно затворника на посъдимата скамейка. Дойде лекар. Свести го. Направи бърз преглед на общото му състояние. Премери му кръвното. Даде му вода да се освежи. Поиска да свали качулката от главата му, но подсъдимият не позволи. На лекаря му беше все едно и след като приключи с прегледа, избърса ръцете си с погнуса, че е пипал такава отрепка, прибра нещата си в чантата и си тръгна.

Адвокатът, от своя страна, не мръдна от подсъдимия. Стоеше до него. Държеше ръката му и му говореше тихо и спокойно. Не се чуваше какво говори. Чуваше се само гласът му. А той сякаш слънчев. Толкова топъл. Наподобяваше тих, спокоен ромон горе в планината, който те отпуска. Накрая прегърна подсъдимия и той се разплака. От ужас. От възвърната надежда. От умора. От плаха радост, че не е сам.

– Всички да станат! – извика отново разсилният и цялата зала се изправи, за да посрещне съдията.

Съдията се увери, че с обвиняемия всичко е наред и нареди заседанието да продължи. Следваха заключителните речи на прокурора и защитника. И двамата говореха пламенно, страстно, всеки защитаващ своята страна от историята на клетника. За негово съжаление, обаче, колкото и добре да пледираше адвоката и колкото и доводи да даваше за оправдаване на подсъдимия, доказателствата за неговата вина бяха неопровержими, а прокурорът, предвкусвайки своята победа, ставаше все по-дързък в изказа и поведението си.

Ситуацията вече беше безнадеждна. Обвиняемият нямаше никакви илюзии повече. Знаеше, че смъртната присъда е на един дъх разстояние. Заключителните пледоарии на прокурора и адвока завършиха. И двамата седнаха на местата си. Тишина изпълни залата. Никой не смееше да помръдне. Тежестта от предстоящата присъда смазваше всяка мисъл у присъстващите.

Съдията вдигна глава. И започна да говори. В гласа му се чуха нотки, които можеха да се определят като тъга. С тежест, но и сила в гласа каза:

– Изправете се, млади човече. Вие чухте всичко, което се каза днес в тази зала. На база всички доказателства, които бяха представени, както и на собствените ви признания, ви обявявам за виновен. Наказанието за всички обвинения е смърт.

Залата се разшумя. Имаше хора, които се радваха и ръкопляскаха. Имаше други, които не искаха да повярват на ушите си. Та те бяха близки с подсъдимия. Те бяха приятели. Част от живота им беше преминал с него. Винаги са го мислили за добър човек. Е, какво толкова – послъгвал е тук, мамил е там, обиждал е, биел е, но после винаги се е извинявал на пострадалия …

Прокурорът не можеше да сдържи радостта си и направи две нескопосани танцувални движения. Охраната тръгна към подсъдимия, когато сред глъчката се чу глас, който смълча всички:

– Аз ще заема неговото място.

Беше Адвокатът. Сериозен, твърд и достолепен стоеше между охраната и виновния и не позволяваше да го докоснат. Съдията му даде думата.

– Този човек заслужава смърт, да. Но това, което аз видях в него, е копнежът му да се промени и да живее достоен живот в помощ на всеки един, с който го срещне животът. Аз доброволно ще заема негово място.

Прокурорът не вярваше на ушите си. Не му трябваше вече да убива нещастника, когото беше гнус да погледне. Неговият враг искаше да умре, при това доброволно. Веднага се възползва от подадения му шанс и поиска присъдата да бъде изпълнена по-бързо. Ваше Светлост, засуети се той, Вие знаете какво казва законът. А законът е най-висшата ценност тук. Ако ние не го спазваме, какъв пример ще дадем на обществото?!

Съдията мълчеше. Гледаше адвоката в очите и сякаш с поглед му казваше: Какво правиш? Ти си ми по-близък и от син. Толкова те обичам. Как да допусна това? 

Адвокатът го гледаше с любов и казваше: Татко … толкова години съм се учил от теб на достойнство, любов и закрила към по-слабите. Няма кой друг да застане до това бедно същество. Само аз съм му. Законът казваше, че щом адвокат изяви ясно желанието си да заеме мястото на подсъдим, това не подлежи на промяна, всички престъпления се прехвърлят върху защитника, а обвиняемият става невинен и свободен. Никой никога в историята на човечеството не беше правил това до сега. Нито един. Имало е такива, които казват, че обичат своите клиенти и са готов да дадат живота си за тях. Но, когато се стигнеше до там, рязко се отдръпваха и оставяха нещастника на собствените му прегрешения и последствия от тях.

Напрежението в залата растеше с всяка изминала минута. Какво щеше да стане? Съдията щеше ли да се съгласи на тази размяна? Адвокатът наистина ли щеше да умре? Подсъдимият наистина ли щеше да си отиде вкъщи невинен? КАКВО, ЗА БОГА, СЕ СЛУЧВА???

– Законът е закон и следва да бъде изпълнен. – с мъка произнесе най-накрая Съдията. – Адвокат Христов изяви своята воля да даде своята свобода и живот, за да бъде спасен животът на подсъдимия. Изпълнението на присъдата влиза в сила веднага.

Залата избухна.

Прокурорът грабна чантата си и хукна като обезумял навън, крещейки от радост. Охраната свали оковите и белезниците от обвиняемия и ги сложи с всичката си жестокост на адвоката. Изблъскаха го вън от съдебната зала. Хората един по един излизаха, докато остана само Съдията. Сълзи се стичаха по лицето му.

В късния следобед присъдата беше изпълнена и адвокатът беше убит по особено жесток и мъчителен начин. Като истински престъпник. Не показаха никаква милост. Гавреха се с него до последния му дъх. Тялото му беше помляно от зверските удари. Парчета кожа висеше на парцали от него. Очите му бяха притворени от отоците, които получи от побоя. Нито за миг, обаче, той не съжали за решението си. Нито за миг не поиска да се смени с клиента си.

Бившият осъден, вече спасен, гледаше и плачеше. Умоляваше да го пуснат. Крещеше, че неговият адвокат не заслужава такава жестокост. Един от изпълнителите на присъдата го изрита в корема. Той падна на земята и изплю кръв.

В този момент той ме погледна право в очите и изтръпнах. Това бях аз. Осъденият, спасеният, изтръгнатият от смъртта бях аз. Свлякох се на земята и се разплаках.

Погледнах Адвоката. Видях единствено любовта, с която ме гледаше. Видях как събира сили да каже нещо. Станах и се приближих до него. Погледна ме с

премрежен от кръвта поглед с последния си дъх ми каза: Заслужаваше си да го направя за теб.