Да сложим света в ред

Снощи сънувах забележителен и интересен сън. И най-неприятното в него е, че не мога да си спомня какъв беше. Когато се събудих, имах проблясък, достатъчен, за да ме накара да си помисля колко необикновен и значим е бил; и после той изчезна. И така, ако цитирам неправилно Т. С. Елиът, имах смисъла, но пропуснах преживяването.

Нашата страст към справедливостта често изглежда точно така. Ние мечтаем за справедливост. За миг съзираме свят, в който всичко е наред, свят, в който нещата вървят добре, в който обществата функционират справедливо и ефективно, в който не само знаем какво трябва да правим, но и действително го правим. А после се събуждаме и се връщаме в реалността. Но какво чуваме, когато сънуваме този сън?

Сякаш чуваме не самия глас, а ехото на един глас: глас, който говори със спокойна, изцеляваща власт, говори за справедливост, за уреждане на нещата, за мир, надежда и просперитет за всички. Гласът продължава да отеква във въображението и подсъзнанието ни. Искаме да се върнем и да го чуем отново, но след като сме се събудили, не можем да влезем обратно в съня. Понякога другите хора ни казват, че това е било просто фантазия, и ние сме склонни да им повярваме, въпреки че това ни обрича на цинизъм.

Но гласът продължава да ни зове, примамва ни, изкушава ни да мислим, че може да има такова нещо като справедливост, като възстановяване на света, въпреки че това е толкова неуловимо. Ние сме като пеперуди, които се опитват да долетят до Луната. Всички знаем, че има нещо, наречено справедливост, но не можем да стигнем до него.

Можете лесно да проверите това. Отидете в някое училище или детска група, където децата са достатъчно големи, за да разговарят помежду си. Вслушайте се в думите им. Много скоро едно дете ще каже на друго или може би на учителя: „Това не е справедливо!“

Не е нужно да учите децата на справедливост и несправедливост. Чувството за справедливост идва в комплект с това да бъдеш човек. Знаем за него, както се казва, в костите си.

Падате от велосипеда си и си чупите крака. Отивате в болницата и ви го поправят. Известно време се придвижвате с патерици. След това, доста внимателно, започвате отново да ходите нормално. Много скоро забравяте за всичко това. Връщате се към нормалното. Има такова нещо като оправяне на нещо, като ремонтиране, като връщане в правия път. Можете да поправите счупен крак, счупена играчка, развален телевизор.

Тогава защо не можем да поправим несправедливостта? Не е понеже не сме опитали. Имаме съдилища, магистрати, съдии и адвокати в изобилие. Живеех в една част на Лондон, където имаше толкова много правосъдие, че чак болеше – законотворци, правоприлагащи органи, лорд-главен съдия, полицейско управление, а само на няколко мили от него имаше достатъчно адвокати, за да управляват боен кораб. (Макар че, ако всички те спорят помежду си, корабът може да се върти в кръг.). Други държави също имат подобни сериозни организации, предназначени да създават закони и да ги прилагат.

И все пак имаме чувството, че самата справедливост се изплъзва от ръцете ни. Понякога се получава, а често не. Невинни хора биват осъждани, а виновни – пускани на свобода. Хулиганите и онези, които могат да се измъкнат от неприятностите с подкуп, се измъкват от отговорност – не винаги, но достатъчно често, за да забележим това и да се запитаме защо. Хората нараняват лошо другите и си тръгват със смях. Жертвите не винаги получават възмездие. Понякога те прекарват остатъка от живота си в опит да се справят със скръбта, болката и горчивината.

Същото се случва и в света. Държави нахлуват в други държави и им се разминава. Богатите използват силата на парите си, за да станат още по-богати, докато бедните, които не могат да направят нищо по въпроса, стават още по-бедни. Повечето от нас се почесват по главите и се чудят защо, а после излизат и купуват поредния продукт, чиято печалба отива в богатата компания.

Не искам да съм прекалено отчаян. Съществува такова нещо като справедливост и понякога тя се оказва на върха. Бруталните тирании биват сваляни. Апартейдът беше премахнат. Понякога се появяват мъдри и творчески лидери и хората ги следват в добри и справедливи действия. Понякога тежките престъпници биват залавяни, изправяни пред съда, осъждани и наказвани. Нещата, които са сериозно сбъркани в обществото, понякога се поправят по прекрасен начин. Нови проекти дават надежда на бедните. Дипломатите постигат стабилен и траен мир. Но точно когато си мислите, че вече можете да се отпуснете… всичко отново се обърква.

И въпреки че можем да решим някои от световните проблеми, поне временно, знаем много добре, че има други, които просто не можем и не искаме да решим.

Точно след Коледа на 2004 г. земетресение и приливна вълна убиха за един ден повече от три пъти повече хора, отколкото е общият брой на американските войници, загинали през цялата война във Виетнам. Има някои неща в нашия свят, на нашата планета, които ни карат да кажем: „Това не е правилно!“, дори когато няма кой да е виновен. Една тектонична плоча прави това, което трябва да прави. Земетресението не е причинено от някой зъл глобален капиталист, от късно разцъфнал марксист или от фундаменталист с бомба. То просто се случи. И в това събитие виждаме един свят, който страда, един свят, който не е в ред, един свят, в който се случват неща, които сякаш сме безсилни да поправим.

Най-красноречивите примери са тези, които са най-близо до дома. Имам високи морални стандарти. Мислил съм за тях. Проповядвал съм ги. Боже мой, дори съм писал книги за тях. И все още ги нарушавам. Границата между справедливостта и несправедливостта, между това, което е правилно, и това, което не е правилно, не може да бъде прокарана между „нас“ и „тях“. Тя минава точно през средата на всеки от нас. Древните философи, не на последно място Аристотел, са виждали това като брънка в системата, като загадка на няколко нива. Всички знаем какво трябва да правим (плюс минус няколко детайла); но всички съумяваме, поне през част от времето, да не го правим.

Не е ли странно това?

Как се случва така, че, от една страна, всички ние споделяме не само усещането, че има такова нещо като справедливост, но и страстта към нея, дълбокият копнеж нещата да се оправят, чувството за несвързаност, което продължава да ни дразни и гризе, а понякога и да ни крещи – и все пак, от друга страна, след хилядолетия на човешка борба и търсене, любов и копнеж, омраза и надежда, суетене и философстване, ние все още не можем да се доближим до нея много повече, отколкото хората в най-древните общества, които можем да открием?

ПРЕВОД: РАДОСТИН МАРЧЕВ