ЙОВ, ГЛАВА ТРЕТА

„Защо се дава светлина на човека, чийто път е скрит
и когото Бог е с мрак окръжил?
Защото вместо хляб ми идва въздишка
и стенанията ми се изливат като вода.
Защото онова, от което се боях, ме сполети,
и онова, от което треперех, ме връхлетя.
Нямах мир, нито покой, нито утеха —
и нещастието ме нападна.“
(Йов 3:23–26)

Можете ли да си представите Йов —
там, на бунището,
покрит със струпеи и прах,
с парче от разбита ваза в ръка —
някога ценна, изящна,
украсена с избрани багри,
почитана и пазена.
А сега — разтрошена,
захвърлена в сметта,
презряна черепка,
стисната от мръсна, костелива ръка,
да раздира гноясали рани
на един живот,
някога цял, почтен
и благословен.

Чувате ли болката
в думите, които се процеждат
от пресъхналите устни —
стона на душа му,
до дъно изцедена:

„Да погине в забрава денят, в който се родих,
пуста да остане онази нощ!
Господи, защо не затвори
вратата на майчината ми утроба?
Защо не умрях и не издъхнах,
щом излязох от нея?
Защо ме приеха коленете?
Защо гърдите ѝ, ми дадоха да суча?
Защото сега щях да лежа и да почивам,
щях да спя —
щях да бъда в покой.“

А збелязахте нещо много важно!
Йов не обвинява Бог за съдбата си.
Не се оплаква от изгубения си имот.
Не говори за срама и падението си в обществото.
Дори не плаче за смъртта на децата си,
нито за гангрените и болките
в разпадащото му се тяло.

Той говори за мрака на неизвестността.
За ужаса на човек,
който е изгубил връзката си с Бог.

Йов е обкръжен от тъмнина —
мрак, мълчание и непоносима тишина.
И заради този мрак
е предпочел никога да не се е раждал.
Да е бил отхвърлен от коленете
на онази, която го е родила
и майчината ѝ гръд
да не го е
хранила…

Пожелал е съдбата
на скрито пометниче,
на младенец,
който никога не е зърнал светлина…

А сега —
страхът на праведника се е сбъднал.
Небето е помръкнало.
Господ мълчи.
Жена му гълчи:
„По-добре мри!“

А приятелите му —
седем дни и нощи
в праха седят,
мълчаливи свидетели
на неговия крах
падение
и ужас.

Ужас!