Когато скръбта се превърне в радост

Поглеждам през прозореца и имам достатъчно въпроси към Бога. Те са от типа: „Защо?“, „Кога?“, „Как?“ и „Дали?“ , но кой от нас не ги е задавал поне веднъж в живота си? Преди година загубих майка си и няма ден, в който да не мисля за нея, понеже страшно много ми липсва. Спомените ми с нея са толкова скъпи и цветни, че когато близък си отива, вярващият човек неизбежно има своите битки в ума, сърцето и вярата си. Понякога битките продължават дълго време. Истината е, че болката от липсата не намалява. Напротив, става по-тежка и осезаема с всеки изминал ден. Липсата на любимия човек ни прави самотни, нещастни и загубваме себе си изневиделица. Някои хора никога не могат да се примирят и страдат.  Други въпреки всичко намират сили за живот. Но чувството, че си неспособен да предотвратиш или върнеш загубата, те прави раним и губиш своята преценка за справедливост. Идва съвсем естествено и въпросът „Защо?“ В тази връзка споделям моята история от нейното начало до днес.

Когато майка ми е бременна с мен в 4-тия месец, лекарят ѝ казва: „Госпожо, плодът ви не расте, нека да го махнем“. Подобни думи са като нож за една майка. Той се забива дълбоко и ранява повече от обида. Тя отказва с думите: „Бог ми е дал детето, как да го убия?“, след което се прибира у дома. Тези думи са доста силни за жена, която не познава Бога, но изглежда се бои от Него. В седмия месец от бременността майка ми влиза в болницата за задържане и се раждам аз. Една седмица нямам име, понеже родителите ми не знаят дали ще оживея. Тежа 1,700 кг и прекарвам 3 месеца в кувьоз, но по чудо нямам увреждания от подаването на кислород, нито по очите, нито по сърцето или други органи. След 36 години този избор, който майка ми прави, спасява не само нейната душа, но и още две. Нека да поясня…

Бях на 16 г., когато повярвах в Бога и наблюдавах как дяволът яростно се опитва да съсипе семейството ми. Едната ми баба се занимаваше с ясновидство, което усложняваше нещата. Още тогава имах на сърце да се моля за родителите си, за моите баби и дядовци. Една вечер, докато прекарвах в молитва, чух Светият  Дух много ясно да ми казва: „Ти нямаш грижата за тях. Аз ще ги спася“. Това бяха думи, казани за родителите на майка ми. 

Когато бях на 16 г. аз повярвах, че Бог ми дава това обещание. Годините минаваха и аз много пъти съм им свидетелствала за Бога. Казвах им какъв е Той, какво е направил за тях, но думите ми сякаш оставаха във въздуха. Те започнаха да остаряват и да се разболяват. Първо дядо ми, който страдаше и от деменция. При едно наше посещение съпругът ми (Венцислав Бонев) се моли за него и аз го видях целия в пламъци. През онази нощ не можах да заспя и много мислих. Знаех, че Бог ми е дал обещание да го спаси. Дядо беше прекрасен човек, но грешник, а предвид деменцията как въобще можеше да се моли за спасение. Всеки ден очаквах изпълнението на Божието обещание и си мислех: „Как ще стане, като по човешки е невъзможно“?

Обичах дядо си и изпитвах ужас, че ще отиде в ада. Един ден казах на моя съпруг Венци: „Господ ми обеща да спаси дядо ми. Но виждам, че той си отива и аз нямам представа как ще се спаси. Това трябва да стане, разбираш ли? Аз нямам отпуск, но те моля ти да отидеш при него. Няма да си тръгнеш, докато не го чуеш да се покайва.“ 

Когато Венци отива при баба и дядо, влиза в дома им и вижда празния му поглед. Заради деменцията дядо вече не ни разпознаваше, нито знаеше кой е. Беше като малко дете.  Когато съпругът ми седнал до него и го попитал дали го познава, дядо отговорил: „Здравей, Венци“. Тогава съпругът ми решил, че моментът е подходящ да му зададе няколко въпроса и да го води в молитва за покаяние.  Дядо ми отговорил на въпросите и пожелал да се моли с него. След последната дума „амин“, той отново бил в старото си състояние и не разпознавал околните.

Ето това чудо бях чакала 10 години! Нито за секунда не съм се съмнявала, че Бог няма да изпълни обещанието Си, но определено ми беше чудно как ще стане това. След четири дни дядо ми почина и аз знаех, че той е спасен. На погребението му сякаш чувах  музика и в сърцето си имах радост и увереност. На гробището под тъмните си очила аз се усмихвах въпреки всичко, защото знаех, че душата на дядо е при неговия Създател. Да, много щеше да  ми липсва, беше толкова сърдечен и прекрасен човек, но знаех, че Бог го е прибрал на Неговото време. 

И така изминаха няколко години, докато един ден майка ми се обади да ми каже, че баба е починала. Това стана изведнъж и никой не го очакваше. Започнах веднага да се питам: „Как така е умряла? Ами тя не се е покаяла, нима е в ада“?! Тези въпроси ме изяждаха. Плачех и си мислех: „Защо се случи така? Нима Бог ще изпълни нещо наполовина“? Чух шепота на Светия Дух. Той ми каза много ясно: „Баба ти се покая заедно с дядо ти, бъди спокойна, тя е при Мен“. Бях меко казано шокирана и  не можех да асимилирам чутото. Нима Бог я е спасил по този начин? Определено беше различно от моето очакване и всъщност Неговият начин беше съвършен. 

Никога не бих се и досетила за такъв развой на събитията. След като осъзнах всичко, в мен дойде голяма радост. Бог изпълни Своето обещание.  Липсваше ми времето, когато баба ми се обаждаше по телефона. Но за мен сега по-важното беше, че Господ я е спасил.  Направил е невъзможното аз да оцелея, за да мога да им благовествам и в неочакван миг да спаси две души, обърнали се към Него. 

След 3 г. майка ми се разболя. Лекарите дълго търсеха причината, но не я откриваха с точност. Ни най-малко не съм очаквала, че ще загубя майка си, преди тя да  успее да навърши 61 години. Всичко се случваше толкова бързо, че нямах време да мисля  „защо“ и „как“, но накратко Бог по уникален начин ѝ подари още 6 месеца живот. Един ден Господ изпрати нейна първа братовчедка спешно да я заведе на лекар в София. Разказаха ми, че по пътя мама вече не можела да диша и  посинявала в колата. Не знам как Бог направи така пред болницата да я чакат трима професори. Те установили диагнозата само за 20 минути, след което я вкарали в реанимация. По чуден начин я стабилизираха като оперираха сърцето ѝ.  Тя бавно започна да се възстановява и цялото ми семейство полагаше грижи за нея. През тези 6 месеца живот, майка ми получи много обич и внимание. Бог докосна нейното сърце по Неговия начин.

Предложихме нуждата за молитва в много църкви. Но състоянието ѝ започна да се влошава и през цялото време Бог ми говореше: „Аз съм в контрол“. Аз си мислех: „Как е възможно това, след като тя си отива?“. Беше страхотна битка в ума ми. Питах се: „Защо Бог не я изцери мигновено, след като може всичко да направи“?  Една сутрин, докато отивах на работа в детската градина, където съм учителка, ми се обадиха да ми кажат, че е починала. Очаквах го, но наистина си мислех, че след като Бог е в контрол, то Той ще я изцели. 

Да загубиш майка си, най-близкия си човек, е невъзможно да се опише. Когато тази болка от загубата те връхлети, ти сякаш усещаш, че не можеш да дишаш. Тя те задушава и не отслабва. И докато се чудех дали Бог е изпълнил обещанието си, се обадих на Венци, защото исках да споделя с него. Тогава той беше в университета, за да се яви на държавния си изпит. Планирахме след изпита да отидем в болницата, за да се молим за майка ми, но нещата се промениха. Изпитвах силна нужда той просто да ме прегърне и да си поплача.

Само аз си знам как съм изкарала смяната си в онзи ден, но децата усетиха, че нещо се е случило. 

Да дойде смъртта е неизбежно в живота на всеки човек. Най-прекрасното в тази история е, че от неочакваната новина Венци забравя наученото за изпита и започва да се моли. Тогава чува как Светият Дух му казва: „Иди на изпита! Ще изкараш 6! Тъщата ти е при Мен“. Когато ми каза това, аз само мигах, не можех да го осъзная. Дълбоко в себе си се надявах мама да бъде изцерена, да имам още години време с нея, но плановете на Бога бяха други. 

Когато някой ми изказваше съболезнования за загубата, аз отговарях, че предпочитам да загубя майка си на 60 и да отиде при Господа, отколкото да живее до 90 и да отиде в ада. Тази битка за нейната душа беше най-тежка за мен. Да се доверя на Бога, да чакам и да видя цялата картина. Да разбера как се изпълняват Неговите обещания на Неговото време и по Неговия начин. Да знам, че душата ѝ е спасена и толкова много да ми липсва. Понякога у мен идват мисли на съмнение: „Сигурна ли си, че направи достатъчно за майка си“? Да, направих! Разказах ѝ Благата вест за разпнатия Христос. Грижих се за нея, както за никого досега. Направих го с любов и търпение, каквото само Бог дава.  И не само аз, цялото ми семейство участваше и не жалеше сили. Това, което Той обеща, го изпълни  и дори повече от това.  Обърна скръбта ми в радост. Не, не беше леко пътуване. Беше осеяно със страх, недоверие, неприязън, несигурност и болка, но Господ възтържествува. Той спаси семейството ми, както ми беше обещал преди 20 години.

Затова искам да Ви насърча с това свидетелство, което споделям, защото ние имаме един любящ и грижовен Небесен Баща. Той изпълнява Своите обещания. И ние, Неговите деца, имаме утехата, че Той е с нас, дори и когато ни боли и сякаш болката няма край. Въпреки това не трябва никога да си мислим, че сме сами и Господ ни е изоставил. Самотата не е присъда, тя е временна. Ако си изгубил радостта си от тежката загуба на свой близък, не се фокусирай върху нея. Христос умря за всеки един и Неговата смърт ни даде свобода. Всички знаем стиха, в който се казва, че когато един грешник се кае, цялото небе се радва. Когато Христос започна да живее в мен, аз поисках Той да спаси целия ми дом. И Той започна да го прави. Няма да спре, докато не бъдат спасени всички от моя род, които извикат към Него. Днес в сърцето ми няма вече болка, има радост. Виждам как Бог се е грижил за тях през цялото време и е подготвял сърцата им. Работил е в тях и ги е довел до онзи момент, в който са повярвали в Него.

Цялата слава е за Господа! Той извърши това, което беше обещал!