Когато никой не ръкопляска

„Няма дребно дело, когато се върши с голяма вярност“ (Чарлз Спърджън).

Представете си неделна сутрин. Вярващите започват да пристигат един по един – усмихнати, готови за поклонение. Обстановката е уютна, гостоприемна, ведра. Салонът е почистен и проветрен. Почти никой не си задава въпроса кой е включил отоплението или климатика, кой е подредил залата, кой е напълнил чашата с вода до амвона, кой е изчистил тоалетните предния ден. Всичко изглежда така, сякаш се е случило от само себе си.

Но в основата на тази невидима подреденост стои нещо по-силно от отлична и обмислена организация – някой мълчаливо и посветено е запретнал ръкави и се е потрудил да подготви обстановката. И някой накрая ще остане да подреди столовете, да събере пластмасовите чашки, да изхвърли боклука. Ненатрапчиво, скромно, смирено служение, което създава условия за Христовото тяло спокойно да се отдаде на ежеседмичното си поклонение, да се потопи в истините на Писанието, да расте в ритъма на благодатта.

В последната глава на Посланието до римляните апостол Павел изброява имена. Не всички са изявени водачи. Не всички са известни учители. Тук срещаме обикновени, верни хора, които се трудят за делото. Павел не ги споменава формално, а разпознава труда им с внимание и дълбоко уважение. Многозначително е, че ги изброява поименно. Фива помага на вярващите. Прискила и Акила рискуват врата си за Павел. Епенет е първият повярвал в провинция Азия. Мария се труди усърдно за църковната общност. Тук става дума не за организационни постове и църковни позиции, а за естествена, смирена служба. Павел отдава дължимото на личности, които благославят околните с труда си. .

Днес евангелската църква има нужда да вижда в дълбочина – да разпознава не само тези, които водят, а и онези, които носят. Тихите хора, които служат без амвон, без вратовръзка, без микрофон и без прожектор. Кротките служители, които не използват местоимението „аз“, а инстинктивно питат: „Какво трябва да се направи?“ и запрятат ръкави, без някой да ги подканва.

Гостоприемството – онази добродетел, която не блести с думи, а гори с дела – е в сърцевината на църковния живот. То впръсква в малката общност усещане за емоционална топлота, личностно разбиране, по-дълбоко опознаване и взаимно приемане. Павел го поставя редом до пророкуването, поучението, увещаването, ръководенето, милосърдието (Римл. 12:6-13). Да, то се проявява най-вече в домашни условия, но е изключително ценен инстинкт и за неделната сутрешна служба. Умело и подходящо приложена, дарбата гостоприемство придава на събранието в Господния ден усещане за благодатна и семейна обстановка. Чрез нея църквата казва на всеки пристъпил прага: „Добре дошъл. Бог те очаква.“

Хората с тази тиха дарба не очакват и не обичат овации. Нов се пак имат нужда от признание – не защото търсят похвала, а защото носят тежест. Те не искат да бъдат в центъра, но понякога просто имат нужда някой да им каже: „Твоят труд има значение.“ Да, пренебрежението от страна на останалите невинаги е умишлено – често е просто липса на зрение. А когато една църква не вижда онези, които носят незабележимите товари, тя започва да губи чувствителност към самата себе си. .

Във ІІ Летописи 35:10-15 левитите са натоварени със задачата да подготвят Пасхата. Тя не изнасят проповеди. Не водят събранието. Но без тях Пасха няма. Те служат в сянка, но вършат нужното. Това е Божият принцип – не всяко служение е публично, но всяко служение е свято. В Евреи 6:10 четем една от най-утешителните истини за невидимите служители: „Бог не е неправеден, та да забрави това, което извършихте, и любовта, която показахте към Неговото име, като послужихте и още служите на светиите.“ Бог вижда онова, което човешките очи често пропускат.

На друго място Павел напомня: „Каквото и да вършите, вършете го от сърце като за Господа, а не като за хора“ (Кол. 3:23). Това не е лозунг. Това е сърцебиенето на зрялата църква – хора, които вършат всяко нещо с убеждението, че Христос стои от другата страна на усилието им. „Верността в малкото е най-добрият начин да се подготвиш за голямото – пише Елизабет Елиът. – Господ гледа не мащаба на делото, а сърцето на делото.“

Същата истина потвърждава и апостол Петър: „Всеки да служи според дарбата, която е приел, като добър настойник на многообразната Божия благодат“ (I Петър 4:10). Служението не е сцена. То е настойничество. Нещичко е поверено на всекиго от нас. И никое настойничество не е маловажно.

Чарлз Спърджън казва: „Господ вижда повече в едно вярно чистене на молитвения дом, отколкото в сто беседи без вяра.“ А Корнелий Плантинга допълва: „Истинското служение се случва, когато никой не гледа.“

Искам да се науча да виждам. Да забелязвам онези, които никой не снима. Да споменавам с почит онези, които рядко получават признание от амвоните. Да отдавам дължимото на хората зад кадър, чиито имена няма да влязат в живия стрийм на YouTube канала. И да се науча да им благодаря – не от любезност, а с любов и оценка за безмълвното им служение. Искам да се науча да казвам: „Виждам те. Не си невидим. Твоят труд има значение.“ Защото само когато започна да забелязвам невидимите в Христовото тяло, ще се науча да виждам и онези извън него.