Да сбъднеш страховете си

Понякога от нищо става нещо, от доброто – лошо.

И за това са виновни неправилните съветници.

В 1 Лтописи 19 глава четем, че Давид беше загрижен за сина на Наас, защото Наас почина. Загрижеността на Давид беше свързана с факта, че починалият амонски цар му беше приятел. 

Победителят на Голиат имаше меко сърце и изпрати утешители на сина на този, който на времето му беше показал благост.

Дали защото предшественикът на Давид – Саул се беше бил с амонския цар Наас (което не правеше наследника на Саул автоматично враг, дори напротив, предвид гонението и отношението от страна на Саул спрямо Давид), дали защото съветниците на осиротелия млад цар бяха подозрителни, страхливи, непрозорливи, но актът на съпричастност и милосърдие беше изтълкуван като лицемерие и опит за проучване и шпионаж, докато новият цар не е утвърден, за да бъде повдигната война.

Младият цар, освен страхлив, беше непочтителен, неспазващ обичаите и арогантен.

Вместо да почете приятеля на баща си. Вместо да е благодарен за съпричастността. Той опозори пратениците и ги подигра публично.

След това поради страха си, че е разгневил Давид, младият цар Анун задълбочи грешката си и предполагайки, че ще има възмездие от мощния воин за опозорените пратеници, потърси съюзници. Мислейки, че най-добрата защита е атаката, предприе пръв военни действия.

И тогава наистина това, от което се боеше, го постигна.

Давид се огорчи, възмути и довчерашният приятел, поради всички изброени погрешни реакции – недоверие, неправилно тълкуване на мотивите, неблагодарност, арогантност, непочтителност, агресивност, се превърна във враг.

Не само че Давид разби амонците. Но той разби и съюзниците на амонците – сирийците. Така че Анун, поради неадекватните си съветници не само загуби силен приятел, не само спечели също така силен враг, беше поразен, но и загуби още приятели и съюзници в лицето на сирийците, които "отказаха повече да помагат на амонците"…

С кого се съветваме?

Как реагираме на жестовете на околните?

Недоверчиви ли сме?

Дали понякога подозрителността, вместо да ни предпази, не ни вкарва в беля?

Дали не сбъдваме страховете си по този начин?

А после казваме, че са се сбъднали лошите ни прогнози, като не осъзнаваме, че не сме пророци,  а просто ние сме ги предизвикали.

От кого се страхуваме – от Бога или от собствените си прогнози?