Блажени даващите

Никой не копнее да е беден и в недоимък.

Всеки желае да е материално обезпечен.

Често един от мотивите ни, за да желаем богатство, е и мечтата да помагаме на другите.

Човек дава, когато има, все пак, някакъв излишък.

Тоест първо е имането, а после даването.

Ала реално, както доста често става, логичното не е истина, а истината не е логична. Поне не е според земната логика.

Небесната логика е обратна на земната, но работи добре и цялата вселена се крепи на нея.

Човек не се обогатява като пести.

Рядко сме виждали милионери, натрупали с пестене парите си.

Човек не обеднява и не знам някой да е стигнал до просешка тояга, защото е помагал и е споделял благата си.

Детето от Eвангелието по Йоан 6:8 даде не от излишъка си, а от това, което би снабдило личната му нужда от храна, т.е. то се лиши, загуби притежанието си.

Но Господ 

БЛАГОДАРИ, 

РАЗЧУПИ И 

ДАДЕ  

на учениците Си,

за да раздадат на множеството.

Споделеното с радост, с благодарност благо, не само не бе загуба, не само се върна при момчето (защото и то бе сред нахранените 5000 човека, без да са броени жените и децата), не само нахрани всички присъстващи, но и остана излишък.

КОГАТО ДАВАМЕ НЕ ГУБИМ, А ПЕЧЕЛИМ – чудо, вдъхновение, радост, споделеност, приятелства, благодарност, усещане, че сме полезни, нужни… а често и материални благословения.

АКО ИСКАМЕ ДА СЕ ОБОГАТИМ, НЕ ТРЯБВА ДА ВЗИМАМЕ, А ДА ДАВАМЕ.

ДАВАНЕТО ПРЕУМНОЖАВА.

Даването не е загуба, не е все едно сме погребали, сложили кръст на притежанието, а е посаждане с последвал многократен плод, за да има и за нас, и за другите, и да остане излишък за нова сеитба.

По-блажен е, който дава, а не този, който получава.