Църковните отци и Свещените Писания

14.10.2006 1 By Evangelsko.info

otci

Доний К. Донев

Интеграцията на новозаветния канон в живота на църквата е съпроводена от редица формиращи процеси, в които ролята на църковните отци е от изключително значение. Самото понятие „църковни отци” обозначава плеяда от църковни лидери, епископи, учени и богослови, живели и работили до 5 в. Когато обаче се говори за църковните отци и Писанията, е нужно да се изясни за кои отци става дума и каква е акредитацията на тяхното мнение. Приемливо е да се предположи, че по-ранните църковни отци работят с по-ранни и по-автентични новозаветни текстове. Същевременно, по-късните църковни отци – като Йероним, Августин и Атанасий – имат огромно значение върху формиране на дадена богословска школа. Но тяхното мнение върху формирането на самите Писания е в най-добрия случай от второстепенно значение. Достигналите до тях текстове са често коригирани, а в не малко случаи и целенасочено променяни, за да отразят дадена доктрина или традиция.

Ролята на църковните отци в запазването на цялостта на Писанията, освен чрез директна работа върху преписи и преводи, се изразява в многобройни цитати от Библията, използвани в богословски трудове, мнения за дадена книга или канон, в оборването на грешки, ереси и поправки – и не на последно място – в работата с наличните апокрифи.

Сред големия брой църковни отци, които цитират Свещените писания, най-значителните са: Климент (епископ на Рим, края на 1 в.), Ириней (епископ на Лион, края на 2 в.), Юстин мъчник (философ, 2 в.), Тертулиан (богослов, 2-3 в.), Атанасий (епископ на Александрия, 4 в.), Йероним (богослов и преводач на латинската Библия Вулгата, 4-5 в.), Августин (богослов и епископ на Хипо, автор на „Изповеди” и „Градът на Бога”, 4-5 в.). „Градът на Бога”, например, съдържа стотици цитати от Библията и църковната традиция. Самата творба е своеобразен коментар върху цялата Библия, която на места следва библейския текст стих по стих като коментар, а на други постулира основните доктрини на вярата.

Още в началото на 2 в. огромен брой апокрифна християнска литература е разпространена както между църковните общества, така и в светските литературни и философски кръгове. По-значимите апокрифни творби са: Послание на Климент до Коринтяните (96 г.), Дидахе или Ученията на дванадесетте апостоли (120 г.), Посланието на Варнава (130 г.), Пастирът от Хермес (140 г.). Въпреки че са често посочвани като негативни, апокрифните книги имат важна роля както при формирането на новозаветния канон, така и при определяне истинността на даден новозаветен препис или вариант.

От 2 в. датират и най-старите преводи на Писанията, които ще бъдат разгледани отделно в настоящата поредица. Нужно е само да се спомене тяхното огромно значение, не само когато представят единичен текстов източник, а и когато превеждат от група или в някои случаи цели семейства автографи.

През 150 г. Маркион публикува своя новозаветен канон. Текстът съдържа само Евангелието според Лука и десет от Павловите послания, редактирани така, че да не съдържат никакво еврейско влияние. Реакцията на църквата е моментална. Канонът на Маркион е обявен за еретичен и формирането на общоцърковен новозаветен канон започва. Критериите, по които дадена книга е включена, са следните:
1) Бил ли е авторът апостол или близък до някой от апостолите?
2) Приемлива ли е тематиката на книгата като Свято писание?
3) Има ли книгата общоцърковен характер?
4) Била ли е книгата вдъхновена от Бога?

Ролята на църковните отци във формирането на канона е решаваща. Ириней и Тетулиян потвърждават приемането на само четири Евангелия (Матей, Марко, Лука и Йоан), заедно с Деяния и 14 послания на апостол Павел. Така още в първите 150 г. 20 от 27-те новозаветни книги са признати за канонични. Причините за по-късното включване на останалите седем са:

Посланието към евреите – авторът остава неизвестен, въпреки че стилът наподобява този на апостол Павел;
Яков – авторът се нарича „слуга Христов”, а не апостол и пише до ранни юдейски християни, а не до цялата църква;
2 Послание на Петър – различава се от 1 Петрово по стил на писане;
2 и 3 Послания на Йоан – авторът се нарича „презвитер” или „старей”, а не апостол;
Юда – авторът се нарича „слуга Христов”, а не апостол и цитира апокрифната старозаветна книга на Енох;
Откровение – Йоан се нарича „слуга” и „брат”, а не апостол.