църковни евангелски новини от България и света

Tag archive

Реформацията

Денят на Реформацията

in Реформация

МЕДИАПУЛ | 31.10.2005 | Доний К. Донев, Момчил Петров, Весела Илиева

Малцина са българите, които знаят, че датата 31 октомври по традиция е църковният Ден на Реформацията и Ден на вси светии. Числото на осведомените би било от порядъка на 200 000 граждани, според статистиката на РЛ/Германия, посочила с него протестантите у нас през 1999.

Датата не е произволно избрана – това е денят, в който 1517 Мартин Лутер заковава прочутите си 95 тези на вратата на Витенбергската катедрала. За всички останали евангелски църкви на Стария континент този ден приема значението на празник непосредствено след сключването на Вестфалския мир, с който се слага краят на 30 – годишната война в Европа между католици и протестанти. С договора от Мюнстер 1648 европейските евангелски църкви се институционализират като независими, а като цяло графствата и държавите с преобладаващо протестантско население са признати за легитимни в правото им на суверенно съществуване, като неподчинени на Римокатолическата църква територии. За евангелските християни тази дата и до днес остава празник на Реформацията. С течение на времето, под влиянието на католицизма и при процесите на секуларизация, се превръща в Хелоуин.

В периода на всички тези процеси в Европа – в периода на Реформацията и Просвещението – България се намира под Османско робство. Въпреки интензивните контакти на българските католици около П. Парчевич и П. Богдан с католическа Европа, националноосвободителните ни стремежи остават изолирани и неподкрепени отвън през 17 и 18 век.

България остава изолирана от основни процеси, протичащи в Европа – църковната и произлязлата от нея обществена Реформация. Църковните и обществени процеси у нас се движат под масираните опити за хегемония от страна на гръцката православна църква и при активно елинизиране, особено в южните български области. Стремежите на Софроний Врачански и Паисий Хилендарски да стимулират изграждането на църковна и национална идентичност не дават веднага успешни и видими резултати. Българското Възраждане се явява един бавен, постепенно добил форма, идентичност и цел процес, който едва в последната си фаза, от 1800 до Освобождението притежава онази собствена, специфична интензивност, която го характеризира като прогресивното време в историята ни.

Българският протестантизъм

Около 1800 г. и в първите две десетилетия на 19 век се заражда и българският протестантизъм. Интересното и особеното в него като явление е началото му – положено е като резултат от усилието на прогресивни православни българи за реформи в църквата и обществото. Тоест, не става дума за процес, внесен директно отвън или насилствено. Това реформаторско усилие и начален православен реформаторски момент се изразяват в търсене на начини за изчистване на църквата от суеверие, от закостенялостта и ритуалността, в стремежите за служение на разбираем, модерен, говорим роден език, както и в желанието за един активен християнски живот, чиято етика и морал да служат прогресивно на обществото.

Паралелно на тези процеси и след началната им фаза, на територията на българските земи в Османската империя започва активна чуждестранна мисионерска работа. По-късно се развива обща – българска и чуждестранна- мисионерска дейност, докато накрая българският протестантизъм се еманципира и започва да строи традиции върху положения собствен стабилен богословски и етичен фундамент.

Българските протестанти имат своето историческо място и значителен принос в борбите за национално освобождение, в борбите за освобождението на Македония, за развитието и обособяването на прогресивната култура и обществено- политическо развитие у нас, както и в развитието на икономиката ни. Протестантите взимат дейно участие в организирането на младата българска държава. Много наши министри, държавни служители, общественици и учители са възпитани в прочутия Роберт колеж в Цариград – евангелското учебно заведение със забележителна репутация.

Първият превод на Библията на модерен български език

Първият български вестник “Зорница” е именно протестантски. Приносът на протестантите в България по време на Възраждането ни е свързан, разбира се, преди всичко с пълния превод на Библията (1871) на модерен български език. Както и с разпространението на християнска и духовна книжнина, цялостната книжовно-просветителска работа, изграждането на училища от модерен западен тип, които изместват окончателно килийните, изграждането на култура и архитектура, които доближават или по-скоро връщат родината ни до западната, към която е принадлежала исторически до Османското робство.

Наред с ролята им на цивилизационни, прозападни фактори, мисионерите и българските протестанти съдействат силно за запазването и укрепването на българското народностно съзнание. По време на погромите при Априлското въстание през 1876 г. именно протестантските мисионери и българските протестанти ще предизвикат с петициите и делегациите си в Западна Европа и САЩ обръщане на погледа към България. Изнасянето и разгласяването фактите за кланетата и за самото въстание води до основно преразглеждане на европейското отношение към страната; в следствие на това само година и половина по-късно западните сили подкрепят окончателно политически каузата на българите за национално освобождение и независимост, макар да се съобразяват с руските и турски интереси при договорите от 1878 в Сан Стефано и Берлин .

Социалната дейност е областта, в която отново протестантите правят първите крачки у нас– първите детски градини и сиропиталища с училища за деца и юноши до 16 години, гимназиите по западен модел са протестантски. Болници и домове за бедни се изграждат и ръководят от протестанти. Икономическото и банковото дело се развиват под благотворното влияние на западния и българския протестантизъм, като финансистите и предприемачите ни следват преобладаващо в протестантски страни – в швейцарски, немски и английски учебни заведения.

Хенри Ливс, Бенджамин Баркер, д-р Елаяс Ригс, д-р С. Хамлин, Чарлз Морз, д-р Алберт Лонг са сред най-известните имена на западни протестанти, които в мисията си на Балканите остават завинаги свързани с българската историята. С д-р Ригс и д-р Лонг над превода на Библията работят Петко Р. Славейков и Христодул К. Сечанов.

“Най-грамотната книга, що имаме в езика си”

Преки примери откриваме в интензивните връзки с протестантите на много български народни будители и общественици, между които Иван Вазов и Петко Каравелов. Пенчо Славейков пише: “Преводът на Библията туря край на езиковата безредица и на боричкането на разни наречия за първенство.“ Ст. Михайловски е не по-малко директен: “Българският превод на Библията – протестантското издание – е най-грамотната книга, що имаме в езика си.“ А проф. Ив. Шишманов, големият български културолог и литературен историк, признавайки изключителните заслуги на протестантските мисионери в културно-просветно отношение, отбелязва неведнъж трудолюбието и скромността им. И публично отправя призива си до младия мисионер д-р Ригс: “Най-сетне няма ли сам г-н Ригс да се насърчи и опише нам (на широката общественост, бел. ред.) своята толкова плодовита и многостранна дейност? Пред вратата на вечността скромността – тази толкова висока и рядка добродетел за всеки един млад обществен деец – се превръща в порок.”

Борбите за независима национална църква

Като един от най-важните процеси в историята на българското Възраждане се развива борбата на българското общество за създаване на независима национална църква. Множество исторически изследвания разглеждат различни аспекти на този ключов момент в изграждането на съвременната българска нация. Но един слабо известен и недостатъчно изследван епизод от събитията, свързани с борбата за суверенна българска църква, е дейността и помощта на протестантските мисионери. А тя не е малка.

Трети април 1860 г. остава в българското национално съзнание като Българският Великден. На този ден, при тържествената Великденска служба на българската общност в Цариград, Иларион Макариополски провъзгласява независимостта на българската православна църква от Цариградската фанариотска патриаршия. Тази решителна стъпка на българските духовни водачи предизвиква яростна реакция от страна на Цариградската патриаршия. Тя се обръща към Високата порта с искане Иларион Макариополски и всички, свързани с акцията от 3-ти април, да бъдат заточени. Протестантските мисионери на Балканите с внимание и съчувствие следят усилията на българския народ за църковна независимост. През месец ноември 1860 д-р Елаяс Ригс неколкократно настоява пред американския пълномощен министър в Цариград, Джеймс Уилямс, да се застъпи пред Високата порта в защита на българската кауза. Посланик Уилямс поема ангажимент, заедно със своя британски колега Хенри Бауър да предприемат общи действия в защита на Макариополски и българските православни водачи. Практически на този етап протестантите се явяват единственият външен фактор, симпатизиращ на българската кауза.

Преговори с Евангелския съюз

Към Евангелския съюз в Цариград е отправена молба за преговори с крайна цел присъединяването на Българската православна църква като самостоятелна част към Евангелския църковен съюз. Тодор Ст. Бурмов, Никола П. Тъпчилещов и д-р Захари Струмски са излъчени като представители на българското църковно-православно движение. От страна на мисионерите е излъчен комитет за преговорите в състав д-р Мюлинген, п-р Сахаджян и д-р Е. Ригс. Двете страни изпитват истински симпатии помежду си. В отхвърлянето на фанариотското господство мисионерите припознават реформаторски дух, а българите искрено ценят независимата и безкористна позиция на мисионерите. В резултат на преговорите е изготвен меморандум, подписан от епископите и свещениците, както и от видни членове на българската православна църква, изпратен от Евангелския съюз до посланиците на протестантските държави в Цариград: Великобритания, САЩ, Холандия, Швеция, Дания и Норвегия.

В неговите десет точки се описва историята на борбата за самостоятелна българска църква, обхвата и справедливостта на исканията за такава, като се призовава за неотложни общи действия в защита на една евентуална, новосъздадена българска независима църква, подслонена в Съюза на Евангелските църкви. За пореден път, както сочи развитието на историята на Балканите, съчувствието на протестантските мисионери се разминава с политическите стратегии на правителствата на изброените западни протестантски страни.

Въпреки изказаните симпатии към българската църковна кауза, конкретни политически действия от страна на западните протестантски държави пред Високата порта през есента и зимата 1860 не са предприети. Очевидно принципите на дипломатичност и невмешателство във вътрешнополитическите проблеми на една суверенна държава, не позволяват на тези страни да съучастват на стремежите за национална и църковна независимост в рамките на Османската империя чрез политически натиск.

Протестантските мисионери изпращат петицията си и до централния Евангелски съюз в Лондон, чието ръководство незабавно я публикува, а председателят му Колинг Ърдли изготвя изложение до британския външен министър Джон Ръсел. За съжаление и тези усилия на мисионерите остават без политически последствия. Междувременно натискът върху българските водачи на движението достига връхната си точка.

На 24.02.1861 Цариградският патриарх Йоаким II свиква църковен събор, на който се отнема епископския сан на българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. С този акт е отправено и искане дo султана за тяхното изпращане в заточение. И този път на страната на българските православни владици са само протестантските мисионери. На застъпничеството им за живота на Макариополски, Авксентий и Паисий откликват този път британският, пруският и датският посланици и заточението на тримата православни владици временно е избегнато.

Как не ставаме част от протестантското вероизповедание

Българските православни дейци са готови да сключат договор с Евангелския алианс, който да ги обяви за част от протестантския милиет, като в този договор виждат един формален акт, обезпечаващ независимостта на Българската църква. Може би един феномен в протестантството като Англиканската евангелска църква, която запазва обрядност и е държавна, помага да се постигне обща визия. Други примери са били налице с институционализираните като държавни скандинавски лутерански църкви, при които известна обрядност също е налична. Протестантските мисионери на Балканите идват обаче преобладаващо от свободните евангелски, методистки и конгрегационни (конгрешански/презвитериански) църкви. И държат при преговорите на основната формулировка в договора за съюза с православните църковни представители. В нея изрично се казва, че “Светото Писание на Стария и Новия завет е единственото правило на вяра и дела”.

С този параграф от договора де факто се изключват като средство за спасение ритуалите, допълнителните писания и предания, житията на светците и молитвеното застъпничество и посредничество на светци и Богородица. Българските православни водачи не се решават на такова окончателно изповядване единствено на авторитета на Светото Писание и съюзът не се сключва. Препятствие се превръща всъщност онова, което представлява фундаментът на протестантството, на културата и манталитета на протестантските страни – признаването и позоваването единствено на Библията като валиден авторитет – и от тук произлезлите протестантска лична и социална етика и морал, двигателите на прогресивното обществено-политическо и икономическо развитие на Запад.

Борбата за независима българска православна църква продължава още десетилетие – до издаването на официален ферман за признаването й от Високата порта. Протестантските мисионери всъщност са били на прага на изключителен успех на своята дейност сред българите – формално целият български народ би станал част от протестантското вероизповедание, вероятно със своя църква, от типа на посочените вече англиканска евангелска или държавно-лутеранските евангелски скандинавски. А може би добра възможност, добро решение би представлявал просто един общ съюз от автономни църкви.

Очевидно е обаче, че само един номинален резултат, без еднозначното и единствено позоваване на авторитета на Светото Писание, не отговарял на ценностите на протестантските мисионери. Двете страни продължават да се отнасят с уважение една към друга, но православните представители също не са били готови да се решат на окончателната реформа – т.е. постигане не само на църковна независимост, а на истинска реформация в богословски и църковно-институционален аспект.

Евангелските църковни дейци виждат преди всичко изключителен смисъл в основните учения на протестантската реформаторска кауза за християнската вяра и живот, и не са готови да пренебрегнат посланието, на което били служители. От тук нататък обаче те не спират с подкрепата си, а усърдно продължават да подпомагат усилието на православните българи за независима църква, паралелно на мисионерската си грижата за отделните, обособили се вече и разрастващи се български протестантски общности и църкви.

И до днес остава открит историческият въпрос – както пред протестантите в родината ни, така и пред прогресивните православни християни – с какво съдбата на българския народ, неговото национално, културно, икономическо и политическо развитие биха били различни през последните 145 години, ако през онези драматични събития православните църковни водачи бяха взели друго решение. Може би едно разумно решение днес за максимално сближаване и сътрудничество, за търсене в междуцърковен диалог на библейско-богословско общото и преодоляването на исторически възникналите разлики ще даде отговор за следващите 145 години. За църквите и обществото, за духовните, икономическите и политически процеси у нас. За българската Реформация.

ПО ТЕМАТА:
95-те Тезиса на д-р Мартин Лутер

“Реформатори” без 95-те тезиси

Реформация или трансформация?

БИБЛИЯТА и Реформацията на обществото

in Новини

Ден на Реформацията

in Новини

Преводи на Библията след Реформацията

in За Библията

STATII_IMG_SM_1289589469_1039[1]Д-р теол. Доний К. Донев

Един от приоритетите на Реформацията е чистото Слово (Sola Scriptura – букв. само Словото). Този приоритет е изразен в идеята за достигане на всички народи с Библията, преведена разбираемо на техния говорим език. Тогава не е чудно, че един от резултатите на следреформационния период е именно експлозивният растеж на преводи на Библията на различни езици, както следва в хронологичен ред:

1400 г. – Библията е преведена и издадена на италиански, каталонски и чешки език.

1417 г. – Появява се пълна испанска Библия, но всички копия са унищожени от Инквизицията. Преводът на монаха Касиодор де Рейн е публикуван през 1569 г. в Базел, Швейцария. Издадена е ревизия на текста, направена от Киприан де Валера през 1602 г.

1471 г. – Отпечатана е първата италианска Библия във Венеция. Католическата Библия на Антонио Бручоли е издадена през 1530 г., а първият протестантски превод на италиански език, направен от Джовани Диодита – през 1607 г. в Женева.

1500 г. – Започват да се разпространяват датски, френски, английски, шведски, холандски, испански, полски, словенски, исландски, уелски и унгарски преводи.

1681 г. – Новият завет е преведен на португалски от Жоао Ферейра д’Алмейда и е издаден в Амстердам. Пълен превод на Библията на португалски излиза през 1748–1773 г.

1600 г. – Отпечатани са фински, ирландски, румънски и латвийски преводи на Библията. Прави се частичен превод за американските индианци от щата Масачузетс.

1700 г. – Издадени са естонски и португалски Библии. Направени са частични преводи на тамилски и малайски.

1800 г. – Отпечатани са галски, сърбохърватски, словашки, норвежки, съвременен гръцки, български и руски преводи на Библията. Частични преводи на Библията достигат Централна Африка на езиците малагаси, амхарик, исиксхоса, исизулу, йоруба, судански, кисуахили, а в Азия – на бенгалски, китайски, турски, хинду, персийски, урду, арменски, тай, японски и тайвански.

Ян Хус: Предвестникът на Реформацията

in За Библията

Д-р Теол. Доний К. Донев

Великият реформатор от Бохемия се ражда през 1369 г. в Хусинец. Съкращение на името родното си място, Хус ще прибави 30 г. по-късно към името си, с което ще се назоват стотици и хиляди негови последователи и, с което ще се идентифицират повечето ранни реформатори.

Хус започва обучението си по богословие в Прага на 16-17 годишна възраст под ръководството на Станислав Знаймски, който от наставник и приятел, по-късно ще стане един от най-страшните му врагове. Младият Ян е привлечен от благоденствието на свещеническия живот – нещо за което той писмено се покайва по-късно. Така или иначе на 24 годишна възраст Хус защитава бакалавър по изкуствата, а година по-късно и бакалавър по теология, което му дава възможност да получи магистратура четири години по-късно и да приеме свещенически сан през 1400 г.

През 1401 г. Хус е вече декан на философския факултет на карловския университет в Прага, а година по-късно започва работа като проповедник във Витлеемската църква в града. Това е и времето, по което идеите и трудовете на Джон Уиклиф са преведени на чешки език от няколко чешки ученици в университета Оксофорд. Преводите са донесени в Прага от Йероним Пражки и тяхното влияние върху останалата част на живота на Хус ще бъде повече от революционно.

Влиянието на Уиклиф
Според много историци, т.нар „хусизъм” или идеологията на хусисткото учение в началото на 15 век съдържа почти буквално идеите на Уиклиф, прагматически контекстуализирани в чешката църковна реалност. В основата на убежденията на Хус са преводът на Библията на говоримия език, реформиране на църковната йерархия и премахването на ненужни религиозни традиции в отслужването на тайнства. Ето защо още през 1403 пражкият университет забранява дискутирането на неговите 45 богословски тезиса, част от които са заимствани директно от Уиклиф.

С течение на времето, превеждане и изучаване на Писанията, теологията на Хус се развива последователно и неговите идеи започват да придобиват завършен богословски вид. Той започва да поучава, че църквата е невидима, определена от Бога и никоя видима църква или свещеник не може да определя кой може да стане част от нея. Хус подържа чисто протестантското учение, че спасението на душата не зависи от връзките с видимата църква (православна или католическа), а от личното взаимоотношение между човека и Бога. Хус се обявява против две конкретни църковни практики, а имено: индулгенции и отслужване на литургии за мъртвите.

Чешката Библия
Влиянието на Уилкиф върху богословските убеждения на Хус, личи не само в неговите богословски трудове, но и в ролята, която той има за по-късния превод на чешката Библия. Чешката Шафхаузенска Библия, която е преведена от латински около 1360 г. е дело на неизвестен преводач. До времето, в което Хус започва обучението си в Прага, тя се утвърждава като стандарт и е неминуемо използвана в образователния процес на пражкия университет. Хус също използва този превод като непрестанно го подобрява на базата на своите познания. Систематичното изучаване на Писанията му дават възможност да проповядва експозиционно, в някои случаи дори стих по стих, по начин и с разбиране на Словото, чужд за мнозинството католически свещеници. Това му дава основание да твърди, че Библията, а не папските укази са основата на вярата. Крайният вариант на ревизиите по Библейския текст, направени от Хус са отпечатани в официалното издание през 1412 г. Това е и времето за свикването на бохемския синод на 2 февруари 1412 г.

Развитието на чешкия превод на Библията продължава и след Хус. В периода 1579-93 г. шест-томно издание на нов чешки превод на Библията е публикувано в град Кралице. Той включва превода на Новия завет от Ян Балхослав от 1564 г. Третото издание на този текст от 1613 г. става стандартния библейски текст за литургично ползване в Чехия. Краличката Библия все още носи белезите на редакцията на Хус, повлияна от превода на Уиклиф в молитвата Отче наш, която чете; „хлеб наш вездеящи дай нам днес”. Остатъчната форма „вездеящи” идва от славянската традиция подобно на думите възкресявам и възлюби, а самия подбор на думат идва от превода на Уиклиф хляб „вездесъщи” (от друга същност, б.а.).

Обвинения и съд
Периодът 1378-1415 г. е известен с папския скизъм, разделение на католическата църква, при което двама папи действат едновременно – единият от Рим, а другият от Авиньон. Неминуемо, Хус и неговите последователи се оказват в центъра на папското противоречие, конкретно изразено с папската була издадена на 20 декември, 1410 г., която оторизира на изгарянето на книгите на Уиклиф и преследване на последователите му, в това число и Ян Хус. Хус отказва да предаде своите копия на трудовете на Уиклиф и в проповедите си във Витлеемската катедрала в Прага, продължава да твърди, че „да спре да проповядва и да се покори на заповедите на папата, би означавало непокорство спрямо Бога и би застрашило собственото му спасение”.

Това, което проповедите му застрашават обаче, е благосъстоянието на пражкото свещенство. Ето защо около 1411 г., използвайки услугите на Михаил де Козис, клеровете изпращат оплакване срещу Хус до папата, от което последва третото му поредно отлъчване от църквата. А след проповедта, която изнася на Великден 1412, Хус е принуден се оттегли окончателно и посъветван от чешкия крал напуска Прага. Имено в този период, идеите възприети от Уиклиф и ранните реформатори стават негова неизбежна богословска реалност. До времето, когато е свикан съборът в Констанца, преследван заради вярата си и в странство, Хус се превръща от последовател на Уиклиф във водач на чешката реформация.

В изгнание Хус завършва своя богословски труд “De Ecclesia” (За Църквата). Копие е изпратено до Прага и прочетено на всеослушание пред паството му във Витлеемската катедрала. Повечето от идеите в книгата са повлияни от учението на Уиклиф и Хус не се срамува да отбележи това във всеки възможен случай. Обвиненията му срещу папата са вече съвсем конкретни: „Римският понтиф и кардиналите не са Църквата. Църквата може да съществува и без кардинали и папа, и дори стотици години не е имало кардинали … Римският епископ е бил наравно с другите епископи преди Константин да го направи папа. Едва тогава той започнал да узурпира властта. Поради незнание и заради любов към парите, папата може да греши, и е грешил, и съпротивата срещу грешащия папа е покорство на Христос”.

Във втората част на “De Ecclesia”, Хус отхвърля булите на папа Александър и Йоан XXIII наричайки ги анти-християнски, след което продължава с думите: „Правото да се прощават греховете не принадлежи на никой смъртен човек, както не принадлежеше на свещеника, при който Христос изпрати прокажените. Прокажените бяха очистени преди да стигнат до свещеника”.

На 4 декември 1414 е свикан съборът в Констанца, Германия. Хус е арестуван и скоро съдбата му става ясна. От затвора в Бохемия той пише: „Какъв страх би могъл да ни отдели от Бога или каква смърт? Какво ще изгубим ако се откажем от богатство, приятели и светските почести и от нашия беден живот? Би било по-добре е да умрем от колкото лошо да живеем. Не смеем да съгрешим заради наказанието на смъртта, но да завършим в благодат този настоящ живот означава да сме освободени от мизерията. Истината е последният победител. Този който е убит печели, защото нещастие не може да го нарани, щом грехът няма власт над него”.

На кладата
На 8 юни 1415 обвинението на Хус е произнесена в 39 клаузи: 26 от книгата му за църквата, седем от трактатът му срещу Стефан Палеч и шест от трактата му против бившият му приятел и наставник Станислав Знаймски. На обвинението Хус отговаря: „Отнесох случая си пред папата преди да почине, но след това моят случай остана неразгледан. Подобно се отнесох и до последвалия го Йоан XXIII. След като в период от две години не бях приет при него, за да се защитя, се отнесох до висшия съдия Христос”.

На 6 юли 1415 Хус е осъден като еретик. Предложено му е да се откаже от убежденията си и да спаси живота си, но той не приема. При екзекуцията е отказано да му се отслужи изповед. Кладата е запалена не с друго, а с преписи на чешките преводи на книгите на Уиклиф. Обхванат от огнените пламъци на кладата, Ян Хус пророкува: „След 100 години Бог ще издигне мъж, чийто призив за реформация няма да може да бъде заглушен”.

Малко повече от 100 г. на празника на Вси светии, 1517 г., Мартин Лутер заковава на портата на Витенбергската катедрала своите 95 тезиса, които стават крайъгълен камък на Реформацията.

Еразъм Ротердамски: Между кладите на Реформацията

in За Библията

Holbein-erasmus[1]Д-р Теол. Доний К. Донев

Историята на Библията не може да бъде разказана без да бъде включена една от най-колоритните фигури на Ренесанса, Деседерий Еразъм от Ротердам. Роден през 1480, незаконен син на католически свещеник, приел монашество в ранна възраст, перфектно владеещ библейските и множество европейски езици, образован в богословския факултет на Парижкия университет, специализирал в Оксфорд при Томас Мор и Джон Колет, учил гръцки във Венеция, преподавател в Кебмридж (1510-1514), работил в големите европейски столици, кариерата му е повече от респектираща. В момента в който се противопоставя на разделението на църквата чрез движението на контра-реформация, Еразъм Ротердамски е светило на богословски и хуманитарни науки в Европа.

Убеден в целта да намери баланс между религиозните крайности на своето време, Еразъм е жертва на отявления фанатизъм и политическите конфронтации от двете страни на Реформацията. В самото й начало, той е изгонен от Лувен от католиците, а няколко години по-късно напуска Базел заради разгневените протестанти. Еразъм е директен свидетел на жестокостите на религиозната схватка. Неговият личен приятел Томас Мор е обезглавен. Водачът на селските бунтове Мюнцер е разкъсан с нажежени клещи, Цвингли убит с боздуган, Хус изгорен на клада от католиците, а Мигел Сервет убит по същия начин от калвинистите. И въпреки, че се ползва от защитата на двамата големи монарси на неговото време, Хенри VIII и Карл V, животът на Еразъм е едно постоянно пътуване. Причините за това са много, но те могат да бъдат съсредоточени в една – идеята която Еразъм успешно налага в западна Европа още в зората на Реформацията, че различията в богословие и църковна практика могат да бъдат разрешени по мирен начин, без конфликти или разделение на църквата. А имено чрез вътрешноцърковна реформация, която протестанти и католици започват да наричат контра-реформация.

Тази негова мисия присъства постоянно в творчеството му – от Агадия (сборник с цитати на древногръцки автори) до прословутата сатира „Възхвала на глупостта”. В изграждането и разпространяването на тази идея, Еразъм е не просто последовател библейската схоластика на своето време. Той променя нейните измерения насочвайки я към истинския неин първоизточник – Библията. И как иначе да се промени един средновековен манталитет, ако не чрез едно ново разбиране на Божието послание и едно ново цялостно преживяване на, с, от и в Бога?

Ето защо Еразъм съсредоточава своите усилия, не в църковна политика, социална ангажираност или богословски спорове. Той достига до разбирането, че за да се трансформира църквата, живота и хората Библията трябва да бъде възстановена от оригиналните езици освободена от влиянието теологически дилеми и вътрешноцърковни деления. Но как да се достигне до такъв обединяващ превод, когато се използват различни текстови източници? И как да се създаде унифициран превод на Библията, без унифициран текст написан в оригиналните езици. Ето защо в зенита на своята научна дейност в началото на 16 в., Еразъм насочва цялото си внимание и умение върху събирането, анализа и колажа на наличните гръцки текстове на Новия завет от онова време. Резултата от тази работа ще бъде първият печатен гръцки Нов завет издаден през 1516 г. под заглавието Novum Instrumentum omne. В предговора Еразъм Ротердамски ще напише: „Разграничавам се напълно от тези, които не желаят Светите писания да се четат от неуките преведени на собствения им простолюден език. Бих желал дори най-слабата жена да чете Евангелията и посланията на Павел. Копнея всеки фермер да пее части от тях докато оре с плуга”.

Go to Top

Powered by themekiller.com anime4online.com animextoon.com apk4phone.com tengag.com moviekillers.com