Общ увод в Библията

Общ увод в Библията

29.01.2010 0 By Evangelsko.info

greek-bible[1]

Език на Библията
Повечето от библейските книги от Стария завет са написани на еврейски език, някои глави от Даниил и Ездра са написани на арамейски език, Мъдрост Соломонова, Втора книга на Макавеите и целият Нов завет са написани на гръцки език. Оригиналите на някои книги – на еврейски или арамейски – са изгубени и са запазени само в превод на гръцки: Юдита, Тобия, Барух, Сирах, части от Даниил и Естир, и вероятно Първа книга на Макавеите.

Най-стари преводи на Библията
Най-старите преводи от древността са: Septuaginta или Превод на Седемдесетте и Vulgata.

Septuaginta възниква около III – II век пр.н.е. Самото име на този превод се основава на легендата, възникнала въз основа на писмо на Псевдо-Аристей: по молба на Деметрий Фалерей, библиотекар на прочутата Александрийска библиотека в Египет, Птолемей II Филаделф (285-246 год. пр.н.е.) поканва от Палестина 72 евреи, които владеят гръцки език, за да преведат Стария завет от еврейски на гръцки. Всъщност Преводът на Седемдесетте не възниква целият по едно и също време, но е ценно свидетелство за стария еврейски текст.

Vulgata е латински превод, който е направен от свети Йероним по поръчение на папа Дамас. Този превод е основна ревизия на дотогавашния стар латински превод на Библията Vetuslatina и е направен между 383 и 406 год. Повечето старозаветни книги са преведени наново, а няколко от старозаветните и всички новозаветни книги са взети от стария латински превод, като в някои са внесени поправки (напр. в евангелията).

Най-стари преписи на Библията
Оригиналите или т.нар. автографи на отделните библейски книги са изгубени: били са написани на нетраен материал (пергамент, хартия), а от времето на възникването им са изминали хилядолетия. До нас са достигнали само по-късни преписи (апографи): много гръцки и по-малко еврейски. До средата на XXI в. изданията на еврейската Библия са били правени въз основа на препис от 11 век (т.нар CodexLeningradensis). През 1947 и по-късно в Кумран край Мъртво море е открит богат библейски материал, датиращ от II – I в. пр.н.е и I – II век.

Съвременен текст на Библията
С въпроса за отношението на съвременния текст на Библията (на еврейски, арамейски и гръцки) към текста на оригинала се занимава библейската текстуална критика. Оригиналните текстове са достигнали до нас чрез различни преписи, които до голяма степен са сходни помежду си. Текстовете от Кумран също не се различават съществено от познатите преди това. До това заключение се стига след научно сравняване на най-старите преводи и запазени преписи – т.нар. библейски кодекси и папируси. В отделни текстове съществуват минимални разлики – т.нар. варианти или разночетения, каквито се срещат не само в библейските, но и във всички древни книги, каквито са например книгите от класическите гръцки и римски писатели. В това отношение Библията дори е в по-добро положение от класиците, достигнали до нас в сравнително ограничен брой преписи, повечето от които от 9 век и по-късно: има запазени гръцки преписи на Библията от IV в. След откритията в Кумран науката разполага с още по-древни преписи – за някои дори се смята че са от III в. пр.н.е..

Най-важни библейски ръкописи
Еврейски

• Папирус Наш: съдържа целият текст на Декалога (Десетте божи заповеди) – Изход (20:2 – 17) и Второзаконие (5:6 – 12), както и началото на Шема Израел (Второзаконие, от 6:4, Слушай, Израилю). Намерен е през 1902 г. и е наречен на името на първия си собственик. Съхранява се в Кеймбридж. Папиролозите го датират към началото на 1 век пр.н.е. или по-рано. Преди откритията в Кумран този ръкопис е смятан за един от най-старите запазени библейски текстове на еврейски език.
• Ръкопис на Исаия (IQIsa): съдържа почти целия текст на Исаия. Това е един от най-ценните ръкописи, открити в Кумран през 1947 г.
• Ръкопис на Самуил (4Q Samb): съдържа значителни части от Първа и Втора книга на Самуил. Намерен е също в Кумран. Оценен е като един от най-старите известни досега библейски ръкописи. Учените смятат, че е от 3 век пр.н.е..
• Ленинградски кодекс или Кодекс Ашер (L или B 19a): преписан в Кайро през 1008 г. по настояване на Арон бен Моше бен Ашер. Съдържа целия Стар завет и заедно с Алепския кодекс (от 930 г.) е най-старият запазен цялостен еврейски препис на Библията. Въз основа на него е направено критично издание на еврейския текст на библията под редакцията на Р. Кител (Bibliahebraica, 3 издание, 1929 г.).

Гръцки
• Папирус Райландс (P 52): най-старият, известен досега откъс от Новия завет. Съхранява се в университетската библиотека „Джон Райландс” в Манчестър. Открит е в началото на XX век в Египет. Това всъщност е листче с размери 9 X 6 см, изписано от двете страни. Съдържа няколко реда от евангелието от Йоан (18:31 – 33 и 18:37 – 38). Важен е с това, че папиролозите го отнасят към първата половина на II век и по този начин се опровергават теориите за късния произход на евангелието от Йоан.
• Папирус Бодмер (P 66): съхранява се в библиотеката Бодмер в Женева. Открит и издаден от В. Мартин. Важен е както със своята старинност (писан е около 200 год.), така и със съдържанието си: съдържа голяма част от евангелието от Йоан (1:1 – 14:26) и още няколко откъса от следващите глави.
• Ватикански кодекс (B): съхранява се от 14 век в библиотеката на Ватикана. Съдържа целия Стар завет (в превода на Седемдесетте) и Новия завет. Запазени са 734 фолия, като началното (Битие, 1:1 – 46:28) и крайното (Послание към евреите, от 9:15 нататък) са изгубени. Смятан е за най-важния запазен препис на Библията. Не се знае със сигурност къде е преписван, но надделява предположението, че е в Египет през първата половина на 4 век. От гледна точка на палеографията е оценен като най-верен препис.
• Синайски кодекс (S): също съдържа целия Стар и Нов завет. Открит е в манастира св. Катарина на Синай през 1844 г. от фон Тишендорф, който го занася в Лайпциг, а оттам се озовава в библиотеката в Санкт Петербург. През 1933 г. Бритиш мюзеум го откупва за сумата от 100 000 лири.

Еврейският начин на мислене и изразяване
Речникът на еврейския език е характерен с не много богата лексика, поради което отделните думи са натоварени с много значения. Това дава възможност мисълта да се изрази с малко думи с много нюанси на съдържанието. Поради тази причина е невъзможно в лексикално отношение да се превеждат еднозначно редица книги от Библията, особено Песен на песните, Еклесиаст и др.
В еврейския библейски текст глаголът е основното изразно средство. Еврейският глагол има форми за две времена – минало (перфект) и бъдеще. В същото време обаче глаголът има множество форми, при които коренът приема различни значения. По този начин има големи възможности за нюанси в изразяването чрез глаголи.

Строежът на изречението в Стария завет е твърде прост: библейският еврейски почти не познава подчинените изречения, а само съчинителните. Поради това на практика в библейския текст преобладава съюзът „и“, което води до определена сухота и монотонност на езика, а мисълта остава недоизказана, с отворени възможности събеседникът да улови мисълта повече или по-малко по интуиция.

Европейският начин на изказване на мисълта – по-точно гръко-римският – е характерен с логичността си, с подчинените си изречения и с възможности за абстракция, то еврейският е координиран и конкретен, и се гради върху парадокса. Еврейският стил е образен и конкретен, обича силни изрази, смели метафори, фантастични картини, емфази и хиперболи, като дори и най-духовните или най-абстрактните неща се представят с материални термини: Бог има очи, уши, ръце, гневи се, трогва се. Това са изразни средства, обусловени от самите възможности на езика и стила.

Различни литературни видове
Литературните вкусове и изразни средства извън древния свят на гръко-римската цивилизация са доста различни. Библейските книги са сродни с египетската и особено месопотамската литература. Поради това, начинът на писане и изразяване в Библията трябва да се разглежда в рамките на света, в който тя е възникнала.

Библейските книги най-общо могат да бъдат разделени на следните литературни видове:
• исторически;
• поучителни (книги на мъдростта);
• пророчески.

Историческите книги
Евреите са имали развито чувство за историчност, което се изразява по специфичен начин, несъизмерим с критериите и категориите на класическата гръко-римска историография. Библейските исторически книги не се стремят да напишат подробна история, а да предадат на поколенията най-важните факти, които най-вече да хвърлят светлина върху съюза на Яхве (Иеова, Йехова) с Израел.

Освен това, схващането за достоверност на източниците е такова, че нерядко събитията се предават по различен, неуеднаквен начин. Поради тази причина в Библията има различни съобщения за едни и същи събития. Причина за това е, че освен документираната история (напр. Първа и Втора книга на Самуил), в Библията е записана и народната история, която е предавана устно, поради което е пълна със стереотипи, епопеизирана е и украсена (напр. историята на Авраам от Битие). Целта на така записаната история е да служи за поука, затова има и романизирани предания (напр. Тобия). Особено древен исторически привкус дават т.нар. генеалогии или родословия, които понякога са на даден човек, а понякога на цели родове.

Книги на мъдростта
В т.нар. книги на мъдростта е събран опитът на човека в отношенията му с природата, другите хора и Бога. В този литературен вид се проявяват най-ярко основните закони на еврейската стилистика: възходяща изразност, паралелизъм в мисленето, особен словоред, инклузия. Мисълта в библейските текстове не се изразява изведнъж, а постепенно, на няколко етапа. Съюзът „и“ само загатва, а не завършва идейната свързаност в рамките на изречението.

В Библията се различават три вида паралелизъм:
1. синонимен – при който друго изречение със синонимни изрази само допълва и пояснява първото, напр. Псалми, 19:2 (18:1) Небесата разказват славата Божия / и просторът известява делото на ръцете му.
2. антитезисен – при който, за да се изтъкне дадена мисъл от първото изречение, във второто се показва противоположността, напр. Притчи Соломонови, 10:1 Мъдър син радва баща си / а безумен син е тъга за майка си.
3. синтетичен – при който второто изречение смислово допълва първото, напр. Сирах, 3:5 Онзи, който уважава баща си, ще бъде зарадван от децата си / и ще бъде чут в ден на молитва.

Освен паралелизма, необходимо е да се спомене и т.нар. верижност на мисълта, постигана чрез „верига” от думи: в рамките на изречението новата мисъл се вплита не толкова чрез логическа последователност, колкото чрез взаимно допълване на думите, например в пролога на Евангелието от Йоан: В него бе животът / и животът бе светлина на човеците / и светлината свети в тъмнината / и тъмнината не я обхвана. По този начин се дава възможност за сбито, конспективно изразяване.

Пророчески книги
В пророчески книги на Библията е необходимо да се различат пророчеството като съдържание (предсказване на бъдещето) и като отделен литературен вид, в който чрез позоваване на Божия авторитет, се изричат тежки заплахи срещу отделни хора и цели народи. В рамките на този вид се разграничава и апокалиптичният литературен вид, в който съдържанието се предава под формата на видения, тайнствени картини, числа, символи, а чрез картините на космически и исторически катастрофи от миналото се предвещава бъдещето, за да се изкажат разсъждения за настоящето, често завоалирани. В книгите от пророческия и апокалиптичния литературен вид се откриват много силни ораторски елементи и приповдигната поетична изразност.

Други литературни видове в Библията
В Библията се срещат и други литературни видове: басня (напр. в Книга на съдиите, 9:7 – 15) и алегория (напр. в Книга на пророк Езекиил,34; Евангелие от Йоан, 10).
В Новия завет се налагат два литературни вида: евангелското повествование с със специфични киригматични (проповеднически) цели, и епистоларния вид, представен най-вече чрез посланията на Апостол Павел.
В Евангелията се открива друг, характерен за тях литературен вид, т.нар. евангелски параболи или притчи. Те са типични за речта на Исус Христос (напр. Евангелие от Матей, 13).
Отделните литературни видове в Библията са застъпени в различна степен в отделните книги и варират в широка гама, като напр. книги от един литературен вид могат да съдържат елементи от един или повече други литературни видове.

Различно време на поява на библейските книги
Библията не възниква изведнъж: нито сборникът, нито отделните книги. За нея е характерно не само разнообразието на нейните литературни видове, а и различното време на поява на нейните книги или части от тях.

За ранната поява на писменост свидетелстват най-старите библейски книги (Изход, 32:15 и 34:28 – за Мойсей, и Съдии, 8:14 – за един младеж) и т.нар. Календар от Гезер, за който някои археолози смятат, че е домашна работа на ученик от края на XI или началото на X век пр.н.е.От Библията се разбира, че в Израел съществува литература в много дълбока древност – отначало съхранявана чрез устни предания, а след това – писмено. Някои древни устни предания са намерили място в Библията: поетични фрагменти (напр. в Числа, 21:14 – 15, 21: 27 – 30; Книга на Исус Навиев, 10:12; Втора книга на Самуил, 1:19 – 27); юридически фрагменти (напр. т.нар. Книга на съюза в Изход, 20:22 – 23:19 и Десетте божи заповеди в Изход, 20 и Второзаконие, 5). Те сочат древния произход на тези книги. Сърцевината най-вече на историческите книги се състои от устни предания: ритъмът и особеният словоред спомагат за запомняне наизуст. В структурата на историческите книги се откриват различни цикли, концентрирани върху:
• древни исторически личности (патриарсите, Мойсей, съдиите, Саул и т.н.)
• ключови събития (изхода, пустинята, сключване на Завета и т.н.)
• свещени места (Вирсавее, Сихем, Кадес, Ветил и т.н.).

Литературната дейност преживява разцвет в периоди на политически и религиозен подем, а за библейските писатели това са периодите на:
1. Мойсей (XIII-XII век пр.н.е.);
2. Давид и Соломон (X век пр.н.е.);
3. Пророците, особено Исаия (VIII век пр.н.е.);
4. Цар Йосия и пророк Еремия (VII-VI век пр.н.е.);
5. Ездра и Неемия и редица малки пророци (V-IV век пр.н.е.);
6. Период на въстанието на Макавеите (II век пр.н.е.);
7. Новозаветна литература (I век).

За древните литератури, включително и за Библията, е характерна многопластовост в рамките на отделните книги и динамично разбиране на авторството. Това означава, че първоначалният автор създава сърцевината на дадена книга, като й дава своето име и авторитет. Например, Мойсей, като народен водач, организатор и законодател, остава в съзнанието на древните евреите като автор на Петокнижието, наречено от тях Тора (Закон). В древността дадена книга е ставала собственост на общността, за която е написана и от която се съхранява. Заедно с развитието на общността се развива и книгата – основното й ядро се разширява с нови части, дори често бива модифицирано в светлината на нови събития. По такъв начин книгата придобива окончателния си облик.

Исторически и географски рамки на Библията
Цялата Библия е исторически и географски обусловена. Това е нейна характерна особеност, отличаваща я от останалите религиозни книги на човечеството: нейната мисъл е дълбоко вкоренена във времето и страните, в които е възниквала. Поради това, Библията не може да бъде разбрана без своята историческа и географска рамка.

От времето на Авраам, когато всъщност започва библейската история, до Откровението на Йоан, мисълта в Библията е тясно свързана с историческите събития в Близкия изток. Археологическите разкопки в Египет, Месопотамия и Палестина спомагат за разбирането на много библейски текстове. Например археологическите открития дават много обяснения за периода на цар Навуходоносор, за падането на Йерусалим през 587 пр.н.е. и вавилонския плен (Втора книга на царете, Еремия, Ездра и др.). Библията дава отговор за всяка миграция, инвазия, подем и упадък на народите от Близкия изток, за възхода и гибелта на различни империи. Тези събития са се отразили не само на историята на Израел, но и на развитието на религиозното послание на Библията.

Събитията от библейската история се случват на територия, която обхваща почти целия древен Близък Изток: Месопотамия, Египет и най-вече – от XIII век пр.н.е. – Палестина, наречена така по филистимците. В Библията тази страна се нарича Ханаан, според старото коренно население, след това Израилева Земя, Света земя, Обещана земя (Обетована земя) и накрая – Юдея по главната област със столица Йерусалим, която до 587 пр.н.е. (преди Навуходоносор) и от 350 пр.н.е. до 70 г., по време на римското владичество, запазва известна самостоятелност.

Ползвана литература: Д-р Бонавентура Дуда. Opć i uvod u Bibliju (Общ увод в Библията), Загреб, 1980.