Има ли евангелското богословие бъдеще?

Има ли евангелското богословие бъдеще?

01.06.2006 2 By Evangelsko.info

rogerolson_120

Има ли наистина такова нещо като евангелизъм ? Чувал съм този въпрос, поставен твърде много пъти. Този път аз чух себе си да отговарям: “По-добре да има!. Това е моето семейство!” Моят страстен отговор изненада както самия мен, така и човека, с когото говорех.

Евангелизмът за мнозина от нас не е просто етикет. Това е емотивна дума, предизвикваща силни спомени и дълбоко насадени чувства, свързани със застлани с дървени стърготини подове в палаткови събрания на открито, моменти с Бога и Неговите хора около олтари и огньове, храмове и класни стаи с проповедници и учители, стъпили на Писанието и изпълнени с Духа, и участие в походите на Били Греъм, Младежи за Христа, Студентски поход за Христа и Международно университетско християнско сдружение . Това е нашата история. Това е нашата песен. Това е нашето семейство.

Но съществува ли то? Дали аз наистина имам такова семейство, или това е просто продукт на моето въображение – както идеализираните телевизионни семейства през 1950? И дори ако евангелизмът наистина съществува, има ли той бъдеще?
Вярвам, че евангелизмът наистина съществува, макар донякъде да не е лесно да дефинираме това, което го обединява (твърде подобно на действието на Святия Дух, Който прави движението живо). Аз защитавам позицията, че евангелизмът в основата си е богословско движение, което съдържа в себе си поне следните 4 характеристики:

– То гледа на Библията като на върховна норма на истината на християнските вяра и практика – библейското послание е съхранено в нейните текстове и в интерпретациите на тези текстове;
– То приема свръхестествено виждане за света, което има за център трансцедентен, личен Бог, Който общува и се намесва в творението;
– То фокусира върху опрощаващата и променяща благодат на Бога чрез Исус Христос в преживяване, наречено обръщение – като център на автентична християнска опитност;
– И то вярва, че основната работа на християнското богословие е да служи на църковната мисия за достигане на целия свят чрез Божията благодат, чрез проповядване и служение.

Тези четири характеристики формират евангелския богословски консенсус, сърцевината на автентичното евангелско богословие. Други биха добавили към този списък още, но никой евангелски богослов – консервативен или прогресивен – който определя себе си като такъв, не би извадил от него тези.
Докато вярвам, че този семеен консенсус съществува, аз съм разтревожен относно неговото бъдеще. Поне от средата на 70-те на 20-ти век тази спойка все повече губи своята обединяваща сила. Дебатите относно точното естествено на авторитета на Писанието, за произхода на човечеството и самото сътворение, ролята на мъжете и жените в църквата и обществото, и за Божествения суверенитет в природата и историята са повече отражение, отколкото причина за растящото различие между евангелските богослови. Различните позиции в тези евангелски дебати сами по себе си не повдигат въпроса за нашите основни вярвания, но тяхната реториката често създава впечатлението, че го правят.

Влиятелни водачи от евангелските богословски професионални общества заплашват да напуснат и да създадат съперничещи общности, ако други евангелски богослови и учени не бъдат изключени. Книги и статии, заклеймяващи или твърде многото промени и нововъведения, или недостатъчната виталност и ново осмисляне на евангелската мисъл, се изливат от евангелските издателства през последните години. Сборникът “Идващата евангелска криза” (Moody Press,1996), и книгата на Милърд Ериксон “Евангелската левица?” (Baker, 1997) предупреждават за прокрадващ се в евангелския лагер либерализъм, докато книгите на Стенли Гретц “Преосмисляйки евангелската теология” (Inter Varsity, 1993) и на Уилям Абрахам “Настъпването на великото съживление: възстановяване на цялостната евангелска традиция” (Harper & Row, 1984) , призовават за преоценка на традиционните евангелски пътища на мислене, свързани с неща, скъпи за сърцата и умовете на евангелистите.

Тази криза назрява от поне две десетилетия и какво ще бъде евангелското богословие през следващото десетилетие зависи до голяма степен от това как тя ще се развие и разреши. Един неуспех в нейното преодоляване може да доведе до разпадане на крехкото единство, характерно за евангелското богословие от самото начало на неговото възникване като самостоятелно движение през този век. Все пак моята надежда е, че успешното разрешаване на този дебат може да стимулира евангелското богословие и да се превърне в катализатор за по-голяма креативност и влияние през 21-ви век.

ДВЕ СИСТЕМИ
С риск от прекалено опростяване аз ще представя две съществуващи партии или крехки коалиции в евангелското богословие. Едната партия може да бъде описана като традиционалисти, а другата като реформисти. Техните различия лежат в различния подход по отношение на фундаментални въпроси, включително богословските граници, природата на доктрината, прогреса в богословието и връзката с не евангелските богослови и култура като цяло. Все пак, бих желал да подчертая, че и двете групи страстно прегръщат евангелската парадигма и градят върху нея.

Етикетите често са разбирани именно като етикети. Ярослав Пеликан дефинира традиционализма като “мъртвата вяра на живите” и я противопоставя на традицията, която е “живата вяра на мъртвите.” Аз не използвам етикета традиционалист в каквото и да е негативно значение. Той просто означава подход, който цени традиционните интерпретации и формули като обвързващи и нормативни, и гледа с подозрение на доктриналните ревизии и новите предложения издигани, в богословските размишления.

По подобен начин реформист е етикет, донякъде свързван с идеализма на прогресивните социални и политически конструкции и активност. Тук той просто описва нагласа, която цени постоянното развитие на конструктивното богословие, търсещо нова светлина от Божието слово. Нито един от етикетите не е използван осъдително.

Моята цел при описанието на тези две нагласи е евангелските традиционалисти и евангелските реформисти да започнат взаимен диалог за общото благо на цялата евангелска общност. Вярвам, че те трябва да разберат по-добре своите силни страни, да се научат да се коригират един друг в любов и да работят заедно за силата и виталността на бъдещото евангелско общение и свидетелство.

БОГОСЛОВСКИ ГРАНИЦИ
Християнството като оградено място. Традиционалистите са склонни да определят кой е “в” и кой е “извън” общността. Те виждат евангелизма като една “оградена” категория. Единственият начин да се избегне изпадането в болнав релативизъм и плурализъм – болест, която практически е унищожила “основните ” християнски деноминации – е да се очертаят солидни граници. Трябва да бъдем в състояние да решим кои богослови и движения са в кръга или – да използваме една позната евангелска метафора – под покрова.

Един начин за постигане целта на традиционалистите е да обърнем поглед към миналото и да признаем някои основни знаци и ориентири от историята на християнската теология като непроменими и безапелационни достижения при интерпретирането на Писанието. Традиционалистите третират определени решения от миналото по начин аналогичен на съдебен прецеденти.
Евангелският традиционализъм има разнообразна изповедническа окраска, приемайки определени исторически доктринални изповеди като абсолютни граници, които се явяват плътта, обличаща скелета на основната евангелска парадигма. Каква полза има да казваме, че Писанието е висш източник и норма за вярата и практиката, ако някой може да извлече всички погрешни заключения от него? Дори окултистите често утвърждават върховността на Писанието и твърдят, че са “новородени.”

През последните поне 15 г. различни евангелски мислители предупреждават срещу “богинята на новаторството” и фалшивите нововъведения в богословието, призовавайки евангелистите обратно към източниците на вярата. Томас Оден от университета “Дрю”, който представлява умерените и мирно настроени традиционалисти в арминианското крило на евангелизма, призовава за ново оценяване на ранните църковни отци и Великите традиции на християнската мисъл, които предшестват деноминационното разделение в християнството. Оден обича да цитира критерия за християнска истина, предложена от ранния богослов Винсент Лерински: “Това, което всички християни винаги и навсякъде са вярвали.” Оден вярва, че Великата традиция трябва да бъде приета като норма за християнската мисъл, без да се отрича необходимостта, изникнала от конкретна нужда за умерено префомулиране на тази традиция.

Други евангелски традиционалисти поставят ударение върху класичеката Реформация от 16-ти в. – Лутер, Калвин и великите Протестантски изповеди на вярата, израснали от тяхното реформирано богословие – като крайъгълен камък за доктринална истина на автентичния евангелизъм. Някои евангелски мислители са се обединили в Алианс на изповядващите Евнгелисти , за да призовават своите братя обратно към техните корени в класическата Реформация. Някои членове на тази група и нейните симпатизанти гледат към професора от семинарията “Гордън”, Конуел, Дейвид Уелс като на пророчески глас, викащ в пустинята на настоящия евангелски ентусиазъм за терапевтично проповядване и есхатология, ориентирана според нуждите. Книгите на Уелс “Няма място за истината” (Eerdmans, 1993) и “Бог в страната на чудесата” (Eerdmans, 1994) са смятани от тях за ясен призив обратно към здравата основа на традицията и вън от бездната на евангелското падение, породено от безкритично акумулиране на културата.
Независимо, дали симпатизират на фокуса на Оден върху ранната църква, или на ударението, което Уелс поставя върху класическата Реформация и богословието на пуританите, всички евангелски традиционалисти виждат нуждата за твърди конфесионални граници в евангелската общност. Не е достатъчно да викаме “Само Библията!”, а да оставим нейната интерпретация отворена за всичко, което може да бъде защитено чрез позоваване на нея. Това е все едно да изповядваме вярност към конституцията докато в същото време отхвърляме казусните решения на Върховния съд или дори авторитета на самия съд.

Църквата като център. Евангелистите реформисти, от друга страна, предпочитат да виждат евангелското християнство не като оградена категория, а като категория с ясно определен център. Рискувайки неяснота относно границите – кой е “в” и кой е “извън” – те настояват за запазване на отворени и относително неопределени граници. Мислители, книги, групи могат да бъдат “повече или по-малко” евангелски. Когато стане необходимо – какъвто понякога е случаят – да се реши, дали определен богослов или движение е наистина евангелско, или не, реформистите гледат към центъра – непроменимата плеяда от 4 евангелски принципа, които определят тази парадигма.

За реформистите ударението, което традиционалистите поставят върху ясните граници, граничи с обсебеност от реда и показва “аз/те” манталитет. Техният въпрос към евангелските традиционалсити би бил: “Чие кредо или изповед?”. Тези, които държат Уестминстърската изповед на вярата, не могат да признаят всички Уеслиански религиозни членове или Петдесятната изповед на вяра. За реформистите преклонението на традиционалистите към минали решения е похвално, но тяхната тенденция да третират детайлизирани доктринални твърдения – макар и древни – практически като добавки към Писанието, подкопава не само богословския прогрес, но и пророческия коректив чрез Писанието и Духа.

Докато отхвърлят доктриналния релативизъм и плурализъм, реформистите желаят да останат отворени за пророчески послания от “пръстите ,” които може би не са били чути като автентично евангелски преди. Границите могат да бъдат относително отворени и недефинирани, докато центърът остава силен.
Евангелистите реформисти гледат на мислители като Кларк Пинок и Стенли Гренц като на пионери на един предпазлив, посветен на Библията евангелски реформизъм. Книгата на Пинок “Изследвайки лабиринта” (Harper & Row, 1990) и “Блуждаещият пламък” (Intervarsity Press, 1996) и на Гренц “Преосмисляйки евангелската теология” (Intervarsity, 1993) и “Богословие и Божията общност” (Broadman & Holman, 1994) са модели за централизирана концепция за евангелизма. Докато оценяват Великата традиция на евангелското богословие и особено творбите на реформаторите от 16 в., те признават възможността за грешки във всяка човешка традиция и нуждата от постоянно преформулиране на човешките разбирания за истина. Вместо да гледат към миналото за безпогрешни ориентири и стандарти за изповед, те гледат към бъдещето и търсят промяна в общността с цел запазване на евангелската виталност и жизненост.

Предписания. За да има евангелското богословие жизнено бъдеще, то наистина се нуждае от гъвкави граници и силен център. Реформистите са прави, когато поставят ударение върху центъра като обединяваща сила – църквата винаги е най-силна, когато поставя ударение върху това, което отстоява – но те грешат, наблягайки на приемането без правилно утвърждаване. Реформистите трябва да добавят към центъра и когнитивно съдържание на основните вярвания, които са надкултурни и надезикови.

Това когнитивното съдържание на евангелската идентичност на центъра не е необходимо да се състои от букви и детайли на едно напълно развито систематично богословие или на конкретна изповед, или катехизис – то трябва да използва духа на тези фомулировки, за да посочва основната опитност, състояща се в това да бъдеш променен от Божия Дух по подобие на Христос и в една изповед на Исус Христос като Бог и Спасител. Основата на вярванията, съставляващи центъра трябва също така да включва уникалното вдъхновение на Писанието и спасението чрез Исус Христос единствено чрез Божията благодат.

Една от задачите на богословието ще бъде да направи този център толкова силен и атрактивен, че мнозина да бъдат привлечени към “големия покров” на евангелското християнство и вън от тъмнината на ересите и доктриналното объркване. Все пак, трябва да помним, че това е преживяване на Божия Дух, Който променя чрез среща с Исус Христос в обръщението, което е най-добрата гаранция за автентично християнство – включително и за ортодоксална вяра.
Традиционалистите трябва да признаят, че утвърждаването на истината може да приеме различни форми. Някой не може автоматично и безусловно да бъде обявен за еретик, само защото очакваното шиболет е произнесено погрешно. Г. К. Честертън предупреждава относно доктриналните учения на християнската истина, когато казва, че ако някой желае да нарисува жираф, той може да използва много начини, но жирафът трябва да има дълъг врат. Аз получих просветление, когато цитирайки този афоризъм на един колега, получих отговор: “Освен ако някой гледа жирафа отгоре.” Преди да осъдим един християнски мислител заради това, че не рисува жирафа правилно, си заслужава да си дадем сметка за неговата или нейната перспектива. Традиционалистите са прави, когато твърдят, че християнството – и особено евангелското християнство – не може да бъде сведено до каквото и да е когнитивно съдържание. От друга страна, те трябва да разберат, че различните виждания могат да водят до еднакво правилни твърдения, макар и в различна форма.

Бъдещето на евангелското богословие ще бъде “големия покров” с дефинирани, но все пак донякъде неопределени, граници и силен център. Точно кой е под този покров, не винаги е лесно да се каже, но ние трябва да прегърнем и да се опитаме да включим тези, чийто лица са обърнати по посока на центъра и да ги поканим да пристъпят по-напред. Това е позитивната мисия на нашите богословски лидери.

ПРИРОДА И РАЗВИТИЕ НА ДОКТРИНАТА
Друга причина за това разделение е разликата в разбирането относно природата на и развитието в доктрината и богословието. Традиционалистите поставят ударението върху близкото идентифициране на формулирането на основните учения с това, което Писанието директно учи, и по този начин виждат учението като лежащо в центъра на християнската непроменима същност. За тях традиционните богословски решения са първостепенен език за откровение. Бог открива доктрини.

Реформистите, от друга страна, са склонни да поставят ударението върху човешкия елемент при артикулирането на учението, виждайки го като второстепенен език – с други думи като човешка интерпретация на Божието откровение. По този начин реформистите виждат доктриналния и богословския прогрес като откриващ “нова светлина”, идваща от Божието слово.

Доктрината като откровение. Какво е това, което прави християнството предаваемо през времето и пространството, и от култура в култура? За традиционалистите това не е толкова опитността и литургията или формата на общността, а вярата и наборът от доктринални твърдения, които могат да бъдат преведени без съществена загуба в различни култури и езици през вековете и между различните континенти.

Поради предизвикателствата, които еретиците отправят към тези доктринални твърдения, църквата е намерила за необходимо да ги съхрани в изповеди на вярата и катехизиси. Те са надвременните истини, които израстват директно от всяко правилно четене на самото Писание и дефинират християнството като различно от всички фалшиви евангелия. Твърдението, че Христос е една личност в две природи, например, датиращо от времето на Халкедонския събор (451), е дотолкова част от автентичното християнство, колкото и твърдението, че ”Исус е Господ!

В своето широко използвано “Християнско богословие” Милърд Ериксон представя това традиционалистично виждане, когато дефинира доктрината като “продължаваща същност” на християнството. Опитността е субективна и неспособна да даде твърда основа за общността на вяра.

Дефинирайки доктрината като първостепенен език на Божието откровение, традиционалистите естествено разбират “прогреса” в евангелската мисъл като копаене по-дълбоко в историческите източници и тяхното превеждане за съвременните хора. С други думи, прогресът е ефективно изразяване на миналите постижения в богословието.

Някои от традиционалистите гледат назад към почти райския период на богословско влияние между 1740 и 1880, свързан с творбите на Джонатан Едуардс и Чарлз Ходж, като здрава опора, където реформираното богословие изяснява и укрепява своята основна изповедална станца в модерния свят, завършвайки конструктивната си задача в богословието. Богословската задача днес тогава е да се пренесе напред същата основна богословска методология и водещи импулси чрез превода на Едуардс и Ходж на доктрината за Божия суверинитет, например, в концептуалния и лингвистичен свят на съвременното общество.

Доктрина за вдъхновението. Евангелските реформисти, от друга страна, са склонни да правят рязко разграничение между доктриналните формули и самия духовен език. Богословските конструкции са по-късни интерпретации на църквата, на историците и ученията на каноничното Писание, и като такива са обект на оценка според Писанието, и като цяло трябва да се смятат за по-ненадеждни от първостепенния език на Библията и поклонението (например “Исус е Господ!”)
За евангелистите реформисти продължаващото устояване на християнството е дело на Бога в живота на човешката личност, наричано с различни имена – обръщение, обновяване или новораждане. Доктрината служи на опитността, а не обратното. Свръхестествената опитност на обръщението носи със себе си убеждение за истината на Писанието и посвещение за мисия и служение. Тогава доктрините се явяват опит да се изрази вярно и актуално приложението на тази опитност. Колкото и авторитетни да са доктрините, те никога не са център, така както опитността на среща с Бога.

Един скорошен израз на това евангелско виждане е книгата на Гренц “Преосмисляне на евангелското богословие .” Гренц призовава за признаване опитността на обръщението и святостта след обръщението за истинската продължаваща същност на евангелизма, а доктрината за важна – дори същностна – но вторична и подлежаща на промяна.

Например, казва Гренц, това, дали един християнин е премиленианист, постмилениеанист или амиленианист, някога е било важен въпрос за евангелските християни и е разделяло семейството на фракции. Но мнозина евангелски християни, които някога са настоявали за непроменимата истина на премилениалната доктрина като определяща какво представлява евангелизма, сега признават неяснотата на Писанието относно значението на Милениума (Откр. 20). Някои премиленианисти дори са се обърнали към амиленианизма, без ни най-малко да са се помръднали от автентичната евангелска християнска теология. Според Гренц и други евангелски реформистки мислители, ние трябва да останем отворени за подобни бъдещи обрати и промени в човешките интерпретации и формулировки на значението на Боговдъхновеното слово. Това, което остава след промените, е посвещението на центъра – Исус Христос и верността към Него чрез делото на Духа, наречено “обръщение.”

Реформистите виждат доктрините и богословския прогрес като откриване на “нова светлина”, идваща от Божието слово. Чрез честно връщане назад към началото и преосмисляне значението на първонаалното откровение в светлината на настоящите проблеми богословието може да намери нови решения, които е възможно дори да са изглеждали еретични на по-ранните поколения, стоящи на философии и култури, чужди на света на Библейската мисъл. Реформистите желаят да разчистят това, което те виждат като гъсти храсталаци на човешката традиция, с цел да разрешат богословските гатанки и главоблъсканици.

Все пак, дори “новите решения” за реформистите биха били в най-добрия случай само временни спирки, отворени за по-нататъшно преосмисляне и възможна промяна, изисквана от Библейското послание и просветена от Святия Дух и съвременната култура. За реформистите богословската конструктивна работа е винаги незавършена от тази страна на царството.

Една скорошна нова идея, изникнала от тези два различни модела, е дебатът относно т.нар. “отвореност на Бога ”. Пинок и други предполагат, че Богът на Библията е замъглен от такива традиционни атрибути като простота, безстрастност и дори непроменимост. В “Божията отвореност” (Intervarsity, 1994) Пинок и четирима други евангелски мислители настояват за промяна на класическата доктрина за Бога в светлината на свежо препрочитане на Библейските текстове за общението на Бога с хората.

Мнозина традиционалисти виждат в това ясен случай на нарушение на установената традиция – особено когато реформистите достигат до там да предлагат, че Бог може да не знае всяко бъдещо свободно решение, което предстои да бъде направено от всеки човек. Християнската богословска традиция, настояват те, е решила това в полза на Божието пълно и сигурно знание (ако не и предопределение) на всички събития – минали, настоящи и бъдещи.

Дори реформистите, които не са съгласни с Пинок и неговите последователи относно този конкретен въпрос, като Стенли Гренц, подкрепят преосмислянето на приети доктринални формули от време на време. Това е част от богословската работа. Това, което прави реформистката теология “евангелска”, е, че тя твърдо се придържа и е водена от Словото и Духа в този процес, и не търси просто да се пригоди към културните стандарти за “истината,” преосмисляйки част от доктриналното наследство на църквите.

Традиционалисти като Ериксън сочат към своите реформистки роднини в евангелското семейство и предупреждават за опасностите от субективизъм, плурализъм и дори богословски либерализъм. Преди всичко, нали бащата на модерното либерално протестантско богословие Фридрих Шлайермахер също поставя опитността вместо доктрината в центъра и предефинира доктрината просто като опит да се предаде религиозното преживяване чрез думи? Да бъдеш “евангелски християнин,” твърди той, означава да утвърждаваш определени вярвания относно Писанието и Бога, които не са отворени за поправка или промяна на съдържанието им. Единствено формите, чрез които те са представяни могат да се променят от култура в култура и през времето. В наскоро публикувана критика на евангелската левица Ериксон предупреждава срещу това, което той вижда като растяща тенденция сред някои евангелски богослови – да принизяват и намаляват значението на непреходните, непроменими доктринални вярвания.
Реформистите гледат отвисоко на традиционалистите и предупреждават за опасностите от мъртва ортодоксия и теологизиране – объркване на доктриналната вярност с това да бъдеш променен при среща с Бога. Реформистите смятат някои традиционалсти за такива. Дори богослови, които отхвърлят традиционалистката евангелска практика като защита на вярата (свидетелство), са разглеждани като врагове от някои традиционалисти, докато в същото време те са богословски ортодоксални и напълно посветени на доктрините на класическата Реформация.
Традиционалистите обвиняват реформистите в приятелство с либералите и постмодернистите от различни видове. Все повече заплахата от междуособна война изглежда като реална и много сериозна опасност, докато двете евангелски партии, характеризиращи се със свои собствени виждания, се отръпват от братския диалог в груба полемика.

Предписания. Реформистката идея, че доктрината е второстепенен език наистина е вярна. Никоя доктринална формула или богословска система не е идентична със самото Божествено откровение. И все пак, традиционалистката идея, че някои доктринални твърдения са част от цялостната и основна сърцевина на евангелското християнство също е вярна. Някои богословски формулировки са така тясно свързани с разбирането на църквата за това, което Бог е открил, че те функционират като еквивалентни на Божието откровение.

Всеки, който сериозно отрича достоверността на Писанията или божествеността на Исус Христос, или необходимостта от благодат за спасение, не трябва да бъде считан за истински евангелски християнин, дори ако тези доктрини да са били изработени от хората на базата на Божието откровение, вместо да бъдат директно открити. Дори ако те не са ”откритата истина”, те са “истините на откровението.”
От изключителна важност е това внимателно разграничение между основни твърдения и вторичните интерпретирани доктрини, които характеризират деноминационните разграничения да бъде взето под внимание. Съвременните дебати в църквата често третират второстепенните доктрини, като че ли са заплашени основните. Това изопачава дискусията.

Относно много въпроси няма единно “традиционно” евангелско виждане. Вземете за пример различията между евангелските виждания за Божия суверенитет. Дотогава, докато някой признава Божията пълна способност да се намесва и да контролира природата и историята (основно твърдение), няма значение дали той твърди, че Бог ограничава или не Себе Си, за да позволи свободното участие и съучастие на хората, като ги детерминира частично (вторична доктрина). Няма значение – като тест за общение – дали той или тя вярва в Божия пълен контрол на всички събития или настоява за по-широко разбиране, като например, че Бог е “властващ, но не винаги контролиращ.”

По отношение на прогреса в доктрината реформисткото търсене на нова светлина може и трябва да бъде съчетано със силния респект на традиционалистите към формиращите периоди от миналите богословски достижения и твърденията, които са произлезли от тях. Ние трябва да останем отворени за възможността, че Божият Дум може да води съвременни, почетени от Бога мислители към по-дълбоко разбиране на Божието слово, докато все пак почитаме знанието за това, което същият Дух е открил в миналото. Нито твърдоглавото отхвърляне, нито наивното приемане са път напред.

ВКЛЮЧВАЙКИ ОСТАНАЛИЯ СВЯТ
Накрая, тези два евангeлски лагера имат различно виждане по отношение на включването на неевангелските теологии и култура като цяло. Понеже традиционалистите смятат своите доктринални формулировки за предаващи есенцията на вярата, те са склонни да виждат неевнгелските богословия и системи като погрешни и като обекти за критично изследване и изобличаване. За традиционалистите тогава основната задача на евангелското богословие е откриването и показването на ереси.

Реформистите са склонни да гледат на неевангелските теологии и на нехристиянската култура като на неясно и дефектно търсене на истината. В най-лошия случай, тези системи на вяра задават верни въпроси, без да представят никакви задоволителни отговори; в най-добрия случай, те могат да стимулират свежо мислене от страна на евангелските християни. Дори такъв явно неевангелски мислител като Паул Тилих, например, може да бъде за евангелските християни като Лутеровата “бухалка,” с която Бог може да нанесе “здрав удар.” Реформистите живеят с мотото, че “цялата истина е Божия истина – независимо къде се намира”; и се опитват да останат отворени за приноса на всеки и всички сериозни мислители, които искрено търсят истината. Те поставят ударение върху диалога, вместо върху полемиката и на подходящия подход към неевангелиските богослови и философи.

За мнозина традиционалисти реформистката отвореност за неевангелски богословски източници е един допълнителен знак за доктринален компромис. Докато всеки може да изучава и да говори за неевангелските доктрини, “диалогът” изисква да бъдеш готов да модифицираш своята позиция, което традиционалистите не са готови да направят. За реформистите традиционалисткия подход мирише на триумфализъм, елитаризъм и сепаратизъм, което е запазена марка на фундаментазлизма. Реформистите също така твърдят, че традиционалисткото отношение поставя под въпрос реалността на общата благодат – Божията поддържаща сила и светлина в целия свят, която може да се прояви навсякъде и по всяко време.

Постмодернизма като враг. Една илюстрация на тази разлика в подходите са техните радикално различни отговори на новите културни условия, известни като постмодернизъм. Традиционалистите се фокусират върху постмодерното, понякога прикрито, но определено отричане на абсолютната истина. За тях богословската задача е да покажат тази нова философия във всичките й форми и изяви като противоположна на вярата в истината и сигурността. Те настояват, че сърцето на постмодернизма е деконструкционизмът – философия, при която всички твърдения за истина са единствено маска, прикриваща волята за власт. Традиционалистите сурово критикуват този отказ от значение и истина, и призовават останалите евангелски християни да я осъдят.

Това традиционалистично отхвърляне на практически всичко “постмодерно” намира отражение в книгата на Джейн Едуард Вейт “Постмодерно време” (Glasgow, Crossway, 1994) . Според Вейт, докато християнската традиция утвърждава и е базирана върху абсолютната истина, постмодернизмът отрича абсолютната истина в полза на когнитивния нихилизъм – един свободен от всичко прагматичен хаос, в който “истината” е просто това, което работи и е удачно в конкретен контекст. Най-важен постмодерен мислител в тази евангелска оценка е Ричард Ротри, релативист, който отрича всяка абсолютна истина в полза на прагматично дефинираната истина.

Реформистите, водещи диалог с постмодернизма виждат посмодерността като много по-широка от деконструкционизма или дори от релативизма. Това за тях са единствено изяви на постмодерността, които евангелските християни, разбира се, не могат да приемат безкритично. Но те виждат в посмодерността като цяло поставяне на ново ударение върху холизма в живота и мисленето – отхвърляне на модерната обсебеност от анализа и рационалността като връх на изследователския метод. Те одобряват признанието на постмодернизма, че нещо като вяра е включено във всяко човешко мислене и виждат някои ползи в постмодерното отхвърляне на разционалистичния подход на Просвещението и модерния секуларизъм в полза на една нова перспектива, базирана върху общността като необходима съставка за цялостно познание. Най-видния постмодерен мислител в това оценяване на евангелските богослови е философът от “Нотр Дам”, Аласдеър МакИнтайър, автор на “Добродетелта: Изследване на моралната теория” (University of Notre Dame Press, 1984, второ издание) и “Чия справедливост? Чия рационалност?” (University of Notre Dame Press, 1988).

Евангелските реформистки мислители, които внимателно оценяват и изследват някои аспекти на постмодерността, са Гренц, автор на “Въведение в Постмодернизма” (Eerdmans, 1996), професорът от семинарията “Фулър”, Нанси Мърфи, автор на “Отвъд либерализма и фундаментализма” (Trinity Press,1996) и канадските евангелски богослови Брайън Уолш и Ричард Мидълтон съавтори на “Истината е по-странна, отколкото беше” (Intervarsity Press, 1995) . Независимо от раздразнението на повечето евангелски традиционалисти, тези евангелски богослови намират нещо, което да ценят в постмодерната култура и философия, и го интерпретират като съюзник на християнската мисъл дотолкова, доколкото тя отхвърля модерната проекция на издигнатия до автономност човешки разум над откровението на вярата.

Предписания. Искреният диалог включва споделяне на убежденията, а не просто тяхното представяне, с цел да се достигне до безсмислено съгласие. Евангелското богословие, което е силно, зряло и обединено, може да рискува диалог с неевангелските богословия. Това, че един евангелски мислител общува с група от преобладаващо либерални богослови, с цел да бъде въвлечен в искрена дискусия с тях, просто не означава, че той или тя прави компромис с истината. Реформистите със сигурност са прави, че подобен диалог може да донесе полза и за двете страни. Традиционалистите все пак са прави, когато предупреждават за опасностите от диалог, който не позволява несъгласие с идеите. Един елемент на дебат ще бъде постоянна и неизбежна черта на срещата с неевангелските мислители.

Евангелското богословие на бъдещето няма да изглежда просто като хибрид на настоящия традиционализъм и реформизъм, независимо колко предходни виждания могат да се появят. И двете страни трябва да желаят да пожертват своите законни интереси и да се приближат една към друга с отвореност. Всяка страна ще бъде променена в процеса, като крайностите ще бъдат отхвърлени и общата земя бъде изследвана и разчистена за ново заселване.

ГРАЖДАНСКО РАЗДЕЛЕНИЕ ИЛИ ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Някои, без съмнение, се чудят как два толкова различни подхода могат едновременно да бъдат смятани за “евангелски.” Някои от двете парии се питат за същото и поставят под съмнение евангелската принадлежност на другата страна. Гражданското разделение заплашва да прерасне в гражданска война в семейството на евангелското богословие и много граждани, заедно с няколко евангелски богослови, са хванати между двете, несигурни към коя да се присъединят и дали въобще трябва да вземат страна. Без съмнение, мнозина читатели на тази статия се чувстват “разделени”- неспособни да се насочат нито към Сцила на традиционалистите, нито към Херидба на реформистите.

Бъдещето на евангелското богословие лежи в успокояването на това развълнувано море чрез едно умиротворяване. Има обнадеждаващи знаци на надежда за такава промяна. От страна на традиционалистите Оден изразява искрено одобрение и подкрепа на умереното реформистко богословие дотолкова, доколкото то остава вярно на Великите традиции на християнската мисъл. От страна на реформистите Гренц изразява респект към наследството на християнската мисъл като източник и норма за продължаваща реформа на евангелската мисъл в нови културни ситуации. Мирният традиционализъм и умереният реформизъм могат да бъдат виждани като съюзници в задачата за ревитализиране и обновяване на евангелската богословие през 21-ви век.

За да преодолеят още по-цялостно разделението, евангелските мислители и от двете страни ще се нуждаят отново да заявят, с яснота и убеждение, своето пълно посвещение на 4-те основни обединяващи теми на евангелското християнство: Писанието като най-висш авторитет за вярата и практиката, свръхестествената намеса на един личен Бог в природата и историята, опитността на обръщение посредством Божия Дух чрез Исус Христос като врата за автентична християнска опитност и задачата на богословието като служение на църквата в нейната мисия и служение. Без тези 4 носещи колони да бъдат ясно и недвусмислено утвърдени, евангелското богословие няма бъдеще.

Но се изисква дори повече. За да може евангелското богословие да надрасне тези настоящи предизвикателства, то трябва да се фокусира върху изгубената страни на християнската истина. Основната, която аз предлагам, е личността и делото на Святия Дух. Бъдещото евангелско богословие трябва да насочи своето внимание към динамичното движение на Божия Святи Дух сред различните харизматични евангелски християни по света и да започне да изследва непредсказуемия суверенитет на третото лице на триединния Бог и Неговата променяща сила.

Бъдещото евангелско богословие по моето виждане трябва да изследва дълбините и да копае в богатствата на действието на Святия Дух в Писанието (отвъд миналото вдъхновение и в настоящата и бъдещата изява) и в общността (отвъд общението и в чудесата и знаменията на Божието царуване). Истинската промяна, която очаква евангелското богословие през 21-ви век, лежи в следване на пътя, по който ни води Духът и по Неговите стъпки към едно многолико световно съживление, което дава енергия на християните в Африка, Латинска Америка и Азия. Без по никакъв начин да изоставя авторитета на Писанието или централното място на Исус Христос, евангелското богословие трябва да намери пътища да остане отворено за динамиката на Духа, Който прави всичко ново.

Черпещо своята енергия от Духа, евангелското богословие ще бъде по-малко обсебено от ортодоксалната праведност и единство, и ще се фокусира повече върху духовната промяна. Без да отрича миналите достижения и слава, воденото от Духа богословие ще търси нови пътища да служи на мисията на църквата, изявявайки освобождаващите аспекти на поклонението, прогласяването и служението.

Как на практика ще изглежда това? Моето предположение (единствено предположение) е следното. По-малко систематични богословия ще произлизат от велики евангелски интелекти и излизат изпод перото на евангелските мислители; ще се появяват повече интегративни и мултидисциплинарни разработки. Богословската рефлексия ще доведе променящата сила и активност на Духа, действала в миналото върху настоящите проблеми на духовността, в екологията, общността, богатството и силата. От страна на великите евангелски умове ще се появяват по-малко статии, посветени на доктринална полемика и ще бъдат публикувани и разпространявани повече пророчески трактати и монографии, за да изявят делото на Духа за полза на различните части на Божието творение. Преди всичко и най-важно – бъдещото евангелско богословие ще говори на нови и различни “езици,” които Духът му дава. Ще се издигат гласове, които ще бъдат чувани в културата и от страна на един пол, който традиционно е бил до голяма степен мълчалив в евангелската академия.

На какво ще прилича евангелското богословие през следващия век? Само Бог знае със сигурност. Но има велико и славно бъдеще за него, ако две неща се случат скоро: първо, почти обявилите си война партии на традиционалистите и реформистите трябва да захвърлят своите полемични оръжия и да влязат в конструктивен диалог относно една нова, обединена и силна евангелска академия; второ, евангелското богословие трябва да отвори широко прозорците на академията, за да позволи на Святия Дух да вдъхне нов живот и неочаквана свежест на прашните чинове и полиците, затрупани с дебели томове.

Роджър Олсън е професор по богословие в колежа и семинарията Бейлър в Тексас. Редактор на Christian Skylers Review, автор на “Християнските oтци и реформатори: История на християнската богословие”(InterVarsityPress).