90г. Българска петдесятница (1920–2010 г.)

01.06.2012 0 By Evangelsko.info

Покрай настъпилите промени в лидерските позиции на три от водещите евангелски деноминации в България, почти незабелязано отминава 90-годишнината на едно от най-важните събития в историята на българския евангелизъм. То предефинира самото движение из основи и гарантира неговото оцеляване след кризата на либералното богословие в началото на 20. век. Това събитие с право може да бъде наречено Българската петдесятница.

Въпреки че по-ранни източници за работата на американския мисионер Флокен в Тулча могат да бъдат доказателство за познаването на преживяването на Святия Дух с белега говорене на езици, което той познава от връзките си с молокански имигранти там, един по-сериозен исторически обзор неминуемо стига до онези факти в историята, които могат да бъдат документално доказани. А именно мисионерското пътуване на семействата на Дионисий и Олга Заплишни, Иван и Катерина Воронаев заедно със съработниците им Колтович и Клибок. Фактите, достигнали до наши дни са оскъдни, но все пак са достатъчно, за да се реконструира следната хронология на Българската петдесятница:

13 юли 1920 г.: Семействата на Воронаев, Колтович и Заплишни отпътуват с парахода „Мадона“ от Ню Йорк за Константинопол. С тях пътуват и група кавказки вярващи, между които е и българинът Борис Клибок.

10 август 1920 г.: В Константинопол се налага период на изчакване за издаването на входни визи за Русия. Воронаев установява наличието на руска диаспора, в която липсват руски Библии и петдесятна църква.

15 август 1920 г.: „… ние с Божията помощ отворихме Руска петдесятна мисия тук [Константинопол] и Бог нашата работа благослови”, пише Воронаев в доклада си до „Асамблеи на Бога” в Америка.

30 август 1920 г.: „… имахме първото водно кръщение в реката. Кръстих една жена, съпруга на руски офицер. Слава на Исус!”, продължава Воронаев в следващото си писмо.

2 септември 1920 г.: Воронаев изпраща доклад за работата си в Турция до „Асамблеи на Бога”, който е маркиран от получателя с надпис: „Работи сред 100 000 руски бегълци в Константинопол”.

Междувременно през август или септември 1920 г. семейство Заплишни отпътува към България, където първо проповядват петдесятница в родната Конгрешанска църква на Олга Заплишна в Бургас. Дъщеря им, Марта, си спомня:

Всъщност майка и татко пътуват към Манджурия, но изчакват в Истанбул нужните документи, с които да продължат пътуването си. Господ ясно им говори, че трябва да отидат в България… те се подчиняват. В тази страна още няма петдесятно учение по това време. Веднага родителите ни говориха на членове на семейството и приятели за пълнотата на Духа и само за кратко време Господ благослови и прибави души на църквата Си.

Според Марта Заплишна-Джаксън по покана на родителите й след тримесечно безрезултатно чакане в Константинопол Иван Воронаев пристига в Бургас през ноември 1920 г., придружаван от българина Борис Клибок. Общото служение на мисионерите поставя началото на първото петдесятно съживление в България. След него българското евангелско движение вече никога няма да бъде същото. По спомените на очевидци, първият петдесятен проповедник в България заръчва: „Дори и ангел небесен да ви донесе друго учение, не го приемайте.“

Нужно ли е да се каже още веднъж и колко по-ясно може да бъде написано? България никога не е била в плановете нито на Заплишни, нито на Воронаев, нито на придружаващите ги съработници, нито на спонсориращите ги организации и в частност „Асамблеи на Бога”. Но по някакви незнайни за нас причини нашата малка страна е била и продължава да бъде в плана на Бог, Който променя сърцата на хора и организации, за да може българският народ да чуе онова Евангелие, което може да спаси всяка безсмъртна човешка душа. Не просто с баптистка изповед или калвинистична сигурност, а подпечатано с печата на Святия Божи Дух чрез белега говорене на езици. А това само по себе си вече е съживление със сила свише.

Почти век по-късно, когато разкъсващата страната ни духовна криза е на път да зачеркне всяка църковна съпричастност към българската история, вероятно е време не просто да преразгледаме и преживеем своята собствена история, а да й позволим да предефинира нашата обща визия за едно духовно бъдеще и отново да обнови идентичността на евангелското движение в този исторически момент. Защото, ако времето е най-верният съдник на хора, идеи и организации, то тогава историята наистина трябва да бъде разказвана. В противен случай не тя, а ние ще бъдем забравени от времето.

Ямбол – август 2010 г.